Човешкото същество е съвкупност от емоции. 

Положителни и не толкова. 

Съдим когато са надделели тези "не толкова". А трябва ли?

Приемаме човека отсреща с цялото си същество, каквото и да е то.

Чувствителна...

Чувствителна – не е най-добрата кожа, с която да се родиш.

Опитваш да я промениш. Тц, не става.

Остава си същата. Сърцето също. Усещането, да и то.

Възможно ли е да се намали чувствителността? Тц, няма отговор.

Понякога ние сме като поставени в „нищото”. Няма защити. Възможно нападение.

По-лесно ще намерим сили в себе си, за да се справим с последиците от тази чувствителност, отколкото да я променим.

Това си е нашата кожа, дори болезнено чувствителна.

Щастието винаги е в ръцете ни. 

То се нуждае единствено от нас.

Не го търси извън себе си. 

Притча за обидата

Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник.
Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него.
Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството.
Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му. С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим.

Привечер изтощеният и унизен войн се принудил да се оттегли. Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:
- Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?

- Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?

- На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.
- Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.

Из книгата „Дзен Притчи“

Любовта е изкуството да превърнеш всяка дума в чувства.