Има сутрини, в които се чувстваш щастлив.
Не защото си избрал това, преди да затвориш очи отнасяйки в красивия сън, а просто, защото ти е хубаво.
Есента ми носи любов. Зимата топлина. Трептящи копнежи.

Има вечери, в които се чувстваш вдъхновен.
Не защото просто твориш, а защото осъзнаваш, че си творецът на собствения си живот.
Нощта ми носи очакване. Блясък в очите. Реещи се мисли.

Има съботи, в които се чувстваш спокоен.
Не защото се отдаваш на нищоправене, а просто защото осъзнаваш, че това, което почувстваш никой не може да ти отнеме.

Има хора, в които откриваш себе си.
Не защото са прекрасни, а защото ти позволяват да откриваш тях, теб и обич.
Защото ти носят желание за повече будност, повече реалност в съня, усмивка, мечта.

Когато предпочиташ деня пред нощта погледа е друг. Усещането е друго. Страховете са други.
А тях винаги ще ги има. И трябва, за да не спираш да преоткриваш тайните скрити в душата си.
Душата говори, чуй я: "мога", "искам", "нужно е", "копнея", "мечтая".
Безкрайни объркани мисли. Вълнуващи трепети. Желания. "Искам да бъда".

Има дни, в които се чувстваш някак завършен. Причина няма или има? Не една.
Обичам да обичам. Коледа ми носи нежност. Наближава. :)

Подаръка и дълбоко послание...

Днес за пореден път спорих по темата за подаръците. Всичко тръгна от това, че имам най-милите и трогателни приятели на света, които не бих заменила за нищо на света, защото съм ги избирала внимателно по душа и с душа. Повечето от най-близките ми хора знаят под каква форма получавам подаръците си от семейството ми, т. нар. финансова инвестиция в полезни трайни позитивни емоции. И всичко започва от това, че моя мил и обичан баща е човека, който "не го бива" да прави подаръци. Я няма да улучи размера, я аромата ще е странен и т.н. Това разбира се не означава, че не се интересува от нас. Не, той просто е разсеян, което го прави толкова очарователен. :) Няма да пропусна да отбележа, че това е човека, който не пропуска личен празник и цветенце за 8 март, въпреки, че най-малката му дъщеря (аз) не обича цветята. Това не е важно. Важно е да почувстваш вниманието му и обичта, с която ти дарява. 

Стига лирични отклонения (обичам да говоря за тате, защото е прекрасен!) и да се върна на идеята за написаното, за емоциите и споровете. Знаете ли какво е специалното на подаръка?

Специалното е момента, в който човека Х избира нещо да подари. Подарява времето, мислите, емоциите, енергията, вниманието си. Мисли те, вълнуваш го, тук си. Искрения подарък носи същото на този, който го получава. Като прегръдката - даваш точно толкова, колкото получаваш (нали сме хора, обичаме да измерваме и да претегляме - аз колко, ти колко, ние, вие, те).

И не ме разбирайте погрешно, не говоря за Ферари, но ако се стигне до него, цвета е от значение. :)

Винаги са ми били странни хора, които казват: "Аз не обичам подаръците!" М? Как така? Кой не обича внимание, усмивка, радост, блясък в очите, обич? Много жалко, ако някой се отказва от това. Аз например не обичам изненадите, но това идва от багажа от миналото. Ако някой успее да ме изненада само да можете да ме видите каква съм емоция и усмивка! :)

На скоро приех нещо: "Всяко нещо, което застане на пътя ти е там, за да го изживееш, да вземеш от него, да дариш, да научиш." Опитвам да го следвам. Трудно е да се отпуснеш, но не и невъзможно.

 Подаръка е начин на споделяне. Да подариш сутрешното си кафе, шоколада си, прегръдката си, любимата си книга, ценно време, няколко съвета, блясък в очите, първото "Добро утро" или просто шепа усмивки може да подари обич, спомен или история до внуци. :)

Разнежвам се. Идва Коледа. :)

 

"... бих искал да бъдеш най-добрия ученик.

И когато натрупаш достатъчно знания, не се страхувай да допускаш грешки. Когато ги допуснеш, не се страхувай да ги признаеш. Когато ги признаеш, не се страхувай да плачеш. Когато плачеш, не се страхувай да преосмисляш живота си. А когато го преосмислиш, не забравяй винаги да си дадеш нов шанс." - "Ти си незаменим - Аугусто Кюри

Човек се оказва най-големия и суров съдник сам на себе си. Самонаказва се така, както никой друг не би могъл. Имам много въпроси... Нужно ли е да сме толкова сурови и строги към себе си? Това не ни ли прави същите и към хората около нас? Къде е правилния път към себе си и другия? Има ли такъв? Като малка много обичах "?". Днес появи ли се ми нарушава вътрешното спокойствие и ми обърква дните, нощите, мислите. Но "нямало как".