Розовите очила...

”Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най—много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с едни и същи въпрос към Всевишния: ”Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задник?”. Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по—дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най—отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън—дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш — съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш — това е най—важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила.”

Живот в скалите, Мария Лалева

Откъде ме намери такава...

Любовта е...

”Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко настояване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, приятелски компании, професии, амбиции, слава, секс. С което превръщаме себе си в зависими, несвободни и доста често тъжно-смешни клоуни, живеещи в имитация на любов. Плуваме в любов, а се давим в лъжи. Бог ни е изпратил любовта, за да не забравяме какви големи души носим. Но не ни е отнел избора да сме малки. Този избор е изцяло наш. Лошото е, че учим и децата си на малки избори. Няма как да научиш някого на нещо, което ти самият не знаеш. Дано ни простят.”

Живот в скалите, М. Лалева