И да вярвам...

Искам да съм цяла.
И да вярвам,
че света се събира в устни,
в думите "Аз съм до теб"
в любовта и свободата,
в тишината,
и в дълбоката въздишка.
Искам да съм смела.
И да вярвам,
че възможно е да бъде вечно,
и в ръце да бъде споделено,
и с очи да бъде изразено.
Искам да се смея,
да притихвам вечер,
и да вярвам, че му липсвам,
и в секундите в безкрая.
Искам да се сгуша,
и да пази "тихите" води
Прегръдката му да е дом,
очите, моята пътека.

Вилянка

Когато загубиш, а всъщност намериш...

“Живеейки в Берлин, Франц Кафка се разхождаше в парка всеки ден. Там той веднъж срещна малко момиченце, което беше загубило куклата си и плачеше силно. Кафка ѝ предложи да помогне в търсенето и да се срещнат на същото място на следващия ден.

Известният писател, разбира се, не беше намерил куклата ѝ, но той донесе писмо, написано от него от името на куклата. „Моля, не се притеснявайте за моето отсъствие“, прочете Франц на глас. „Отидох на екскурзия, за да разгледам света. Ще ви пиша за всичките ми приключения.” Следващите няколко седмици Кафка и момиченцето се срещаха в парка, а писателят четеше писмата до момичето, в които куклата описваше приказното си пътешествие.

Скоро състоянието на Кафка се влоши от обостряне на туберкулозата и му се наложи да отиде в санаториум във Виена. Преди това пътуване, което беше последното за писателя, Кафка се срещна с момичето и ѝ подари кукла. Тя беше напълно различна от тази, която момиченцето някога беше загубило.
Но на бележка прикрепена към нея беше написано: „Пътуванията ме промениха“.

Франц Кафка е сред най-значимите немскоезични писатели на XX век. Той е бохемски романист и писател на разкази, считан широко за една от основните фигури на литературата на 20-ти век.

(Не)имане

Мислите пожар са,
а ръцете пепел.
Замисляйки се
по-дълбоко,
горчи по устните.
Ден ще мине, друг ще дойде.
Утрешния ден ще бъде блед спомен,
от неизживяни сутрини.
Обяд ще мине,
обикновено, като всеки друг.
Дали ще ти е тъжно днес?
Ще се завиеш ли с мислите си за (не)имането?
Ще те пари ли желанието за мен?
Завесата ще падне, заедно с ноща.
Би ли отместил очи от моите?
Очите ще ти натежат,
от всяка (не)усетена тъга.
Ще угасне пламъка в тях.
С теб ли ще заспи?
Желанието за цялост.
А ти с какво от мен ще се приспиш?
Докосване, което нямаш.
Не ми отиват извинения,
нито тайни.
Не ми отива да ме има малко.
Не ти отива да си тук и да не си.
Отива ни да сме далече.
Отива ни да сме перца.
Леки, до забрава и до нямане.
С летяща нежност и искри в края на очите.
Ще отместил ли очи от моите?
Докато по-малко ни боли.

Вилянка