"- Може би всичко в живота се свежда до това, как се справяме с тревожността - споделих веднъж с един приятел. - Различните хора се справят по различен начин, но тя е проблем за всички нас.
През 1999 г. написах една статия, в която се казваше, че преживяваме епидемия от тревожно разстройство. Разбира се, не разполагах със статистика в подкрепа на такова твърдение. Но имах приятели, пациенти, радиослушатели и собствения си опит.
В края на 90-те държавните училища (особено тези в предградията) ставаха все по-конкурентни и взискателни. Необходимостта да влезеш в добър колеж, което винаги е било фактор, изглеждаше качествено различна отпреди. По думите на мои приятели, дори детските градини се превърнаха в поле за конкуренция.
През 90-те наблюдавах високо ниво на тревожност заради престъпността, а една от най-бързо разрастващите се форми на жилищно строителство бяха комплексите с контролиран достъп. Но свързани с насилие престъпления бяха намалели. Избухваше финансова тревожност, а фондовата борса процъфтяваше.
Както казах, написах статията през 1999 година - две години преди всички да станем обект на тероризма и епидемията от национално тревожно разстройство да излезе извън контрол.
Прав ли бях за това, което казах на колегата си? Дали животът наистина се върти около справянето с тревожността?
Замислете се. Хората, които биват обвинявани, че контролират, го правят, защото се тревожат да не би да изгубят контрол. Страдащите от компулсия за работа, чистота, алкохол, наркотици, постижения или каквото и да било друго, също показват форма на тревожно разстройство. Несигурността е форма на тревожността, както и плахостта. Семейните спорове, яростта по пътищата, прекъсването на събеседника - това са все прояви на тревожност.
Всяка година преди Седер чета, за да направя празника по-интересен и съдържателен. Докато търсех материали за последния Седер, открих, че когато Мойсей повел евреите от Египет, не всички го последвали. В статията, която прочетох, се казваше, че само около 20 процента тръгнали с него, а другите останали. И защо? Правилата, рутината, предсказуемостта са все начини да контролираме тревожността. Колкото по-силна е тревожността, толкова повече се вкопчваме в тези неща. Защото промяната е тъждествена на тревожност.
Това пък ми напомни за дълбокомислената притча за Мо, Лари и Кърли. Те от години били корабокрушенци на малък остров. Един ден водата изхвърлила бутилка на брега. Потъркали бутилката и от нея изскочил дух. И рекъл:
- Ще ви изпълня три желания и понеже сте трима, всеки има по едно желание.
Мо, който бил парижанин, казал:
- Какво ли не бих дал да съм с моята любима в малко кафене на брега на Сена, да пием вино и да наблюдаваме минувачите!
Лари, немец по рождение, казал:
- Откакто съм тук, броя изгревите и залезите и чакам да дойде Октоберфест. О, как бих искал в този миг да съм в някоя бирария в Мюнхен!
Мигом се изпарил.
Тогава духът се обърнал към Кърли.
- А твоето желание какво е?
- Ами знаеш ли - отвърнал той, - ония двамата малко ми липсват.
Е, желанието на Кърли е същото като на 80-те процента евреи, които останали в Египет. За да се чувстваме сигурни дълбоко в себе си, искаме онова, което вече имаме. Колкото и да се оплакваме, когато ни се даде избор, вътре в нас се обажда един Кърли, който казва: "Просто ми дайте онова, което имах вчера."
В това е красотата и проклятието на човешкото съзнание. Красотата е, че се адаптираме. А проклятието?
Ами как да се измъкнем от острова?
Собствената ми тревожност е мой постоянен спътник. Но макар да не съм успял да пропъдя или дори да я отрека, отчитам, че с годините отношенията ми с тревожността са се променили.
Наскоро отидох на едно тридневно уединение за медитация. Беше прекрасно, отпускащо и центрирано. Върнах се в неделя вечерта около осем часа, чувствайки се невероятно спокоен. Разопаковах си багажа и няколко часа по-късно си легнах. В два часа през нощта се събудих с разтуптяно сърце и ужасяващи мисли за несвършена работа, за отговорности, които бях поел, а се страхувах, че няма да мога да изпълня, и прочие, и прочие. Демонът на тревожността се беше завърнал.
Веднъж осъзнал какво се случва, казах почти на глас: "Ах ти, кучи сине! Три дни отделих да те успокоявам, а ти не можеш да ми се отплатиш с пет часа?!" После се изсмях на напразния си опит да избягам. Разбира се, че тревожността бе тук. Винаги щеше да бъде. Нима съм си мислел, че едно тридневно уединение ще изгони отдавнашния ми спътник? Ама, че глупак.
Обикновено така правим. Опитваме се да сключваме сделки с тревожността. Казваме й: "Е, ако постигна нещо повече, ще се махнеш ли?" Или "Ами ако се преместя в комплекс с ограничен достъп, ще се спася ли от престъпността?" Или пък "Ако започна да печеля много повече пари, ще ми гарантираш ли, че вече никога няма да се тревожа?"
Неотдавна един приятел ми разказа как имал чувството, че трябва да работи все повече и повече, за да постигне известна сигурност.
- Все едно дяволи ме гонят по петите - рече той.
Какво можем да направим, за да се отървем от демоните?
- Седни - отвърнах аз.
Не демон ви гони, а просто част от собственото ви съзнание, което иска да му обърнете внимание. Вярвам, че истинската сигурност настъпва, когато вече не се страхуваме от собственото си съзнание. Ако чувстваме тревожност, просто я почувствайте. Ако съзнанието ви ви е отвело на мрачно място, постойте там.
Казах на моя приятел, че когато човек се чувства като в ада, може да направи само едно:
- Иди на най-близката автобусна спирка и седни.
Откликвайки на озадачената му и объркана реакция, аз продължих:
- Когато чакаме автобуса, ние знаеш, че ще дойде, но не знаем кога. Няма значение дали е топло или студено, дали вали или дали ужасно много бързаме - автобусът ще си дойде, когато му е времето - а когато предложих на моя приятел да намери спирка, добавих: -Защото един ден ще се окажеш в рая. И познай какво, там също идва автобус!
Този разговор ме накара да се замисля за взаимоотношенията, които бях развил със собствената си тревожност. След всички тези години аз не мога да я избегна, да я отрека, дори и да я контролирам особено добре. И въпреки това усещам, че тревожността ми е претърпяла смяна на посоката.
Подобно на повечето хора, и аз, естествено, се боях от всички големи катастрофи, които могат да ни сполетят. Но с течение на времето открих, че след като съм претърпял много от тях, вече се страхувам по-малко.
Развил съм вяра (засега) в собствената си издръжливост. Освен това вярвам, че на най-дълбоко ниво, когато страданието се завърне, което със сигурност ще стане, аз ще се справя.
Естествено, тази вяра не пропъжда тревожността. Все още се притеснявам, когато количката ми започне да издава странни звуци... или когато изпитам странно чувство и ми се стори, че катетърът ми е протекъл... или когато трябва да отида на среща през зимата и се чудя дали ще има кой дами облече палтото. Притеснявам се и за лекциите си, и за думите в тази книга, питам се дали те действително ще отразят онова, което е вътре в мен, и дали начинът, по който се изразявам, ще бъде от полза за вас.
И така, ние двамата с моята тревожност продължаваме да прекарваме доста време заедно. Но взаимоотношенията ни значително са се подобрили. Вече не се опитвам да я контролирам. И колкото и да е парадоксално, тревожността ми има по-малко контрол над мен."
"Знанието на сърцето" - Даниел Готлиб
