И това ще мине...

Новият затворник бил изплашен и ужасно депресиран. Каменните стени на килията изсмуквали всичката топлина; железните решетки се надсмивали над страданието му; когато вратите на килиите се затваряли, издавали остър стоманен звук, прогонващ всяка надежда. Затворникът се почувствал смазан от тежестта на онова безкрайно време, което му предстояло да преживее тук. И тъкмо тогава видял думите, надраскани на стената над леглото: И ТОВА ЩЕ МИНЕ.

Тези думи го крепели, както вероятно са помагали и на предишния затворник да издържи. Колкото и трудно да му било, той поглеждал написаното и помнел: „И това ще мине”. Е деня, в който бил освободен, той се уверил в истинността на тези думи. Излежал присъдата си; затворника вече бил минало.

Когато се върнал към живота си, той често мислел над посланието. Пишел го на листчета хартия, които оставял до леглото си, в колата и на работа. Дори когато времената били трудни, той никога не се отчайвал. Просто помнел: „И това ще мине”, и продължавал да преодолява препятствията. Лошите времена като че ли никога не продължавали особено дълго. После идвали добрите времена и той им се наслаждавал, но никога лекомислено. Отново помнел: „и това ще мине” – и така продължавал да работи над живота си, без да приема нищо за даденост. 

Добрите времена като, че ли винаги траели необикновено дълго.

"Отвори сърцето си" - Аджан Брам

Усмивка с два пръста...

Кое е първото нещо, което правиш сутрин, след като станеш? 

- Отивам в банята – отговорих аз. 

- Има ли огледало там? – попита той. 

- Разбира се. 

- Добре. Значи всяка сутрин, преди още да си измиеш зъбите, искам от теб да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш. 

- Господине – възразих. – Аз съм студент. Често си лягам много късно и когато стана сутрин, не съм в най – добрата си форма. Понякога ми е трудно да се погледна в огледалото, камо ли да се усмихна!
Той се засмя, погледна ме в очите и каза:
- Ако не можеш да докараш естествена усмивка, опри показалците си в ъгълчетата на устата си и ги повдигни нагоре. Ето така. – И ми показа.
Изглеждаше нелепо. Аз се изхилих. Той ми нареди да опитам. Затова опитах.

Още на другата сутрин се измъкнах от леглото и залитайки, тръгнах към банята. Погледнах се в огледалото. „Бррр!” – гледката не бе приятна. Естествената усмивка нямаше шансове. Затова насочих показалци към ъгълчетата на устата си и ги дръпнах нагоре. Видях как някакъв глупав млад студент прави нелепи гримаси в огледалото и не можех да се сдържа да не се ухиля. Сега, когато естествената усмивка се появи, видях студента в огледалото да ми се усмихва. Така че аз се усмихвам още по-широко. Мъжът в огледалото се усмихна още по – широко. След броени секунди вече се смеехме един на друг.

Продължих да правя това всяка сутрин в продължение на две години. Всяка сутрин, без значение как се чувствах при събуждането си, след малко вече се смеех на себе си в огледалото, обикновено с помощта на двата показалеца. Напоследък хората казват, че много се усмихвам. Може би мускулите около устата ми някак да се схванали в това положение.
 

Номера с двата пръста можем да опитаме по всяко време на деня. Особено полезен е, когато се чувстваме болни, раздразнени или направо депресирано. Доказано е, че смехът освобождава ендорфини в кръвта, което укрепва имунната система и ни кара да се чувстваме щастливи.
  

"Отвори сърцето си" - Аджан Брам

P.s. Смехът ни помага да видим красивото в хората, а и ги разхубавява. 

Аз също правя така, за да имам винаги усмивката на лицето си. 

Дори нелепата усмивка е усмивка. Дори трудната усмивка е усмивка.

Позволи си за миг да почувстваш покой 

и ще разбереш колко безразсъдно си се лутал насам-натам.

Научи се да пазиш мълчание

и ще забележиш, че си говорил твърде много.

Бъди добър 

и ще осъзнаеш, че прекалено строго си съдил другите.

Китайска мъдрост

Можем ли да бъдем просто добри?

Можем ли да мълчим понякога?

Можем ли да бъдем спокойни?

Пътя и Постигането...

"Верните думи не са красиви.
Красивите думи не са верни.
Който умее - много не обяснява.
Който обяснява - не умее много.
Мъдрият не е начетен.
Начетеният не е мъдър.

Мъдрецът не трупа.
Прави всичко за хората -
и повече не получава;
давайки всичко на хората -
по - богат става."

Лао Дъ Дзин

За книгите и тяхното вълшебство...

Днес бях на Панаира на Книгата. Едно вълнуващо преживяване!

И нали блогът е моето място за споделяне на емоции (които така и така са ми в повече – ВИНАГИ) ще споделя преживяването си. Още миналата година искат да се разходя из рафтовете на толкова много книжни вдъхновения. Но поради стечение на обстоятелствата нямах това щастие. Но днес, да днес успях! Толкова много емоция…

Огромни зали, претъпкани с хора, книги, мисли, безкрайни редове, истини от минало и настояще, живот за душите ни.

Хора от всички поколения, от най-малките до най-големи, хора с еднакви интереси – Книгите!

Книгите, които са избор на много блага.

Книгите, предпоставка за много дълбоки мисли.

Книгите, метода за пренареждане на хаоса в главите и сърцето ни.

Книгите, душевността, от която сме лишени понякога.

Винаги съм смятала, че книгата е най-добрия и ценен подарък, който човек може да направи на хората около себе си. Аз обичам да подарявам книги и обичам да си правя лични такива подаръци. Майка ми обича да ги „краде” от мен. Баща ми обича да му разказвам какво съм прочела и научила от усамотението си с настоящото ми четиво. С приятелите ми обичаме да говорим за книги и да си препоръчваме нови бъдещи четива.

И днес успях да се спра и да не закупя повече от три книги. Нямам търпение да завърша сегашната си любов и да започна да преживявам новите. Да усещам аромата на страниците, да докосвам хартията и да радвам душата си.

Скоро всички вие ще разберете за моите емоции - Книгите, защото обичам да споделям нещата, които са ме впечатлили в тях.