"Принцесата е страшно уморена.
От грахови зърна. И от обувки.
Не и достигат сили. Нито време
да чака принца със вълшебната целувка.
И как да я събуди, като тя
не спи изобщо. Вече сто години.
По цели нощи вярва в чудеса.
И вечно губи вярата си на разсъмване.
Принцесата е уморена. До сълзи.
Светът я плаши. Струва ѝ се лош.

Сега тя просто иска да заспи.
Не я будете. Лека нощ."

"Усмивката е светлината в прозореца, 

която показва на другите, че вътре има добър човек."

Денис Уейтли

"Ако любовта не е лудост, не е любов."

Педро Калдерон де ла Барса

"Любовта не е нещо, което намираш.

Любовта е нещо, което те намира."

Лорета Йънг

"Животът е пътешествие, а не крайна цел."

Тя и Той...

Целият свят е маса за двама, поне.
Маса с вкусотии, украса от красиви думи,
вино сгрява душите, мечтаят.
Два свята дали ще слеят?

Тя е мила, добра и красива.
Той - знае, може и иска.
Тя – единствена.
Той – различен.

Той я моли да се разходят,
красива е нощта.
Тя решава, че днес ще лети,
няма да ходи,
от токовете й запява земята,
от гласа му трепери нощта.

Той усеща красива искра.
Тя вярва в думата "взаимност",
Той прогонва страха.
Тя раздава усмивки,
излъчва топлина.

Малките неща правят големи хората.

"Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта и стига любовта.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.

Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си."

Защо ни са думи като не си служим с тях?
Защо до ни ръце като не даряваме топлина с тях?
Защо ни е сърце като не му позволяваме да бие лудо?

"Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце."

"Гераците" - Елин Пелин

Завистта е разяждащо чувство.
Изяжда душата, изкривява мисленето и погубва личността.
В момента, в който изпиташ завист позволяваш на обекта към който е насочена да е повече от теб, във всяко отношение. Хората имат много, имат и малко.

Имам си няколко правила:
1. Никога не се сравнявай с другите, защото те може да са по-зле, но това по-никакъв начин не би трябвало да те направи по-добре и по-щастлив.
2. Никога не приемай съвети от неуспели хора. Като тук сама преценявам кой ще категоризирам като успял. Има много зависи.
3. Дръж сърцето си ясно, отворено и мислите прости.

Завистта няма място в живота ми. Нямам емоции за нея. Нямам емоции за хората, които я изпитват. Грозно е, а големи хора сме.
Цялата тази грозотия ме кара да се усмихвам и да изпитвам съжаление за изгубените личности и дребните душици.

"Нерешителността е убиец. Бъди уверен в своя избор. По-добре да вземеш грешно решение, отколкото да не вземеш никакво."
... но помнете, че всяко ваше решение е правилното, тук и сега.

И просто...

И просто мислеше. Мислеше за нещата, които има даром, за нещата, които бе завоювала, за нещата, които предстояха, за нещата, които желаеше. За нещата, изпълнени с чувство. За емоцията, която носят.
И просто умееше. Умееше да се радва на живота, на всеки приятен ден, на всяка мила дума, на всяка случайна нежност, на всяко непожелано добро, на всяка подарена усмивка, на всеки откраднат смях.
И просто ценеше. Ценеше всяка сълза в крайчето на окото си. Ценеше всяка преживяна тъга и премълчана болка.
И просто говореше. Говореше за мили неща. Говореше за реалности във фалшивости. Говореше за приказки в объркан свят. Говореше за взаимност е егоистичен свят.
И просто вярваше. Вярваше в добрите хора. Вярваше в усмивката и топлото сърце. Вярваше в себе си и малко в другите. Вярваше в чудеса и в несъществуващи неща. Вярваше в нейния свят и в мечтите.
И просто чувстваше. Чувстваше, че е там, където желае. Чувстваше много, но малко споделяше.
И просто обичаше. Обичаше без да търси в замяна. Обичаше рядко, но силно. Обичаше да дава всичко от себе си. Обичаше да греши. Обичаше да обича.

И просто предпочиташе самотата. Но не онази, която създава чувство на трагичност, а онази необходимата за чисто съзнание. Онази, която позволява да чуеш гласа на свещите, на стените, на душата си...

Да даваш... без да позволиш да те използват.
Да милваш... без да позволиш да те обсебват.
Да обичаш... без да позволиш да злоупотребяват със сърцето ти.
Да прегръщаш... без да позволиш да отнемат от топлината на сърцето ти.
Да слушаш... без да потъваш е рамки.
Да мислиш... без да изкривяваш истината.
Да прощаваш... без да забравяш.
Да говориш... без да причиняваш болка.
Да мечтаеш... без да затваряш сърцето си.
Да се довериш... без да бъдеш наивен.
Да слушаш сърцето си... без да губиш пътя и посоката си.
Да  чувстваш, че си точно там, където искаш да бъдеш.

"Когато наистина решиш, 

а не просто желаеш.

Когато наистина се отдадеш, 

а не просто опитваш.

Когато наистина поемеш отговорност, 

а не просто се надяваш...

Това е времето, когато започват чудесата..."