Задънена улица...

"Когато се озовеш в задънена улица, не бъди идиот, а излез, откъдето си влязал."

Смяна на годините...

"Вълнуваме се, когато годината се сменя, защото това ни изпълва с увереност, че и ние можем да се променим заедно с нея."

Р. Джоузеф Хофман

Не бързай да пускаш...

"- Пусна ли го в душата си?
- Пуснах го
- В тялото ти беше ли?
- Беше.
- Из сърцето си разходи ли го?
- Във всички стаи...бабо. И в най-тъмните и срамните.
- И сега не знаеш защо плачеш?
- Уморих се
- Не бързай да пускаш, чадо. Ще влезне, ще се поразходи, ще поразтъпче, ще оцапа, па ще се фръцне да си оди.
Онио, който е за теб - той остава. И над теб бди, като над най- крехкото цвете за теб внимава. Бори се за теб, коги сама от себе си се предала.
Дом ще построи, мъж е коги умее да създава. Не скъпи се, не инати се, не се като жертва изявява.
Дъще, он не разиграва.
- Предрешват се на други, след някой и друг месец са от чуждите по-чужди.
- Не бива да влиза в живота ти, ако няма мерака да го прави по-хубав отколкото до преди него. И ти така, дъще. Не бива. Иначе си стойте, където сте. И всеки по своему да е щастлив."

Pollini

Интимност и секс...

"Наистина ли си мислиш, че интимност са две тела, които се сливат в едно? Това ли е всичко? Секс? 

Нека ти кажа нещо. Секс можеш да правиш с почти всеки. Почти винаги. Лесно и бързо. Като игра. Игра, която писва след третият път. И колкото повече хора минават през леглото ти, толкова повече и самотата ти расте. Защото това не носи нищо. Добре де, нищо съществено. Защото в най-честата си форма сексът е просто изразходване на енергия и утоляване на нагон. Сексът не може да изпълни онези моменти, в които имаш нужда просто да усетиш, че някъде има някой, който брои секундите докато се прибереш. Не за да свали дрехите ти. А защото иска да целуне челото, ръцете и сърцето ти. Сигурно ще прозвучи задръстено, но нека ти кажа как аз разбирам интимността. Да лежиш на гърди, които са спокойни. Да е тихо и това, че споделяш мълчанието си с някого да НЕ те кара да се чувстваш неудобно. Да не си мислиш: "сега сигурно очаква нещо повече" ... ами не. Нека не очаква. Кой и кога ти каза, че мъж и жена, спокойно стоящи един до друг, трябва да бъдат любовници? Защото с колкото повече хора преспиваш, толкова повече сам си. Защото идват за малко. И за бързо. Като студено кафе, което си поръчал, но си бързал и просто го преглъщаш, защото няма време за повече. До там ли се изчерпва всичко? Не мисля. Интимността не е звук между удари и сливане на тела. Интимност и секс са две различни неща. Интимността е усещане, че си достатъчен с присъствието си, че не е нужно да бъдеш това, което другите са. Интимността е онази тишина, която е способна да измести самотата с близост на душите. Сливане на енергии. Докосване на сърца. Леко и тихо. Толкова е красиво. Колко от хората, с които си преспал помнят любимата ти песен и колко от тях знаят как да те успокоят, когато не си на себе си? 

Да, така си и мислех.

Всички правят секс, а колко хора имат някой, с който да се чувстват достатъчни? 

Просто питам."

Роланда Стефанов

Повече Мечо Пух, по-малко магаре...

Много ми е трудно да не съм права.
Близките хора знаят това.
Всичко е изтъкано от опит, широко отворени очи, възприятие, философия, чак дървена понякога.
Въпреки това - аз не зная отговорите на всички въпроси. Слава Богу, че иначе тотално бих обезмислила съществуването си.
Защо всъщност ми е нужно да съм права? Важно ми е да не съм крива. Никому. Най-вече на себе си. Там, в душата, са най-суровите ми съдници. И затова, и аз, като Мечо Пух, Прасчо и най-вече като магарето Йори (разбира се), повече ценя взаимотношенията. Да, започващи от тези с мен, завършващи с ето този непознат, който вдигайки сега поглед от телефона си поглеждам в очите.

Тук се сещам, че на Мечо Пух много му е лесно, всичко му е сладко. На мен не винаги, но това е така, защото аз не съм герой от чужда приказка, а от моята собствена, която създавам всеки ден, с всяка своя стъпка, с всяко отваряне на очите, с всяка изречена дума, с всяка усмивка.
И се оказва, че съм права. Права съм винаги, когато с чисто сърце избутам всяко его, дори и моето. Защо?
Защото ценя взаимотношенията. И обичам да обичам. Другото ме уморява и изкривява моята приказка. А искам да съм повече Мечо Пух и по-малко магарето.

Онова обичане...

Не искам онова обичане,
в което бързо влизам в сърцето. Временно. Обсебено. Силно.
А после да ти се бяга.
И да души.
Не искам от онова,
което ранява, до синьо.
Не искам онова,
което трудно се приспива.
Не искам да се закотвям в душата.
Сякаш аз съм единственото.
Не искам да съм център на Вселената,
а прашинка във вятъра.
Аз искам да пълнят душата ми,
не само да грабят.
Просто обичане. Леко.
Като премигване на око.
Като полет на гълъб.
Като смяна на сезоните.
Завинаги, някак тайно, въпреки мен.
Пламенно, но без да изгаря.
С грижа, която да знае,
че белезите не са проблем.
Проблем е мълчанието.
Със сила, която да знае,
че петната по душата са вечни.
Онова трайно обичане искам.
Да няма след него.

Има срещи... Живот в скалите

"Има срещи, които предварително са определени за душата ти. Има и загуби, рани, любови, деца. Най-важните неща в живота си сама си ги избрала. Затова не бива да се сърдиш, ако някой те нарани или изостави, защото може би точно това си искала да изживеем. Причините ги знаят само Бог и душата ти. Но има неща, които се случват въпреки плана на душата ти. Когато някой, с когото душата ти се е разбрала нещо, се отклони от плана ви, това променя и твоя път. Затова нека най-важни за теб да бъдат отговорността и честността- към душата ти и към пътищата, които душите на другите са избрали. Ще познаеш, че си на пътя си, когато ти е леко и нещата се случват без особени усилия и в много истини. Така ще познаваш и връзките с мъжете. Ако много се криете или карате, ако се налага да водиш двойствен живот, ако трябва да се съобразявам непрекъснато, да лъжеш, за да няма скандали, ако не се чувстваш свободна и окрилена, ако не се усещаш уважавана и зачитана, не е връзка по душата ти. Хубавите, избраните от душата връзки се отличават с три неща - истина и липса на страх да казваш истината, отговорност и уважение към отговорностите и личността на другия и любов без сделки и търговии. Споделям, не налагане, не обещания, не клетви. Нищо насила. И понеже си твърд характер и трудно прощаваш, искам да запомниш едно от мен - каквото и да ти говорят другите, каквото и да проповядват модерните ви теории фантасмагории, човек е верен само докато наистина обича. Важи и за другия, и за теб самата. Ако изневери на един мъж дори веднъж, тръгни си веднага. И знай - любовта си е отишла. Ако той ти изневери дори веднъж, тръгни си веднага - любовта си е отишла. Който обича, очи за друг няма, ни сърце, ни ръце. Имай сто любови, но и в стоте бъди само докато те обичат и си обичана. И докато сте си верни. Любовта е цяла, когато обичаш и с тялото, и с душата, и с ума. По-малко от това е компромис с душата ти. Обикнеш ли някого така, чула си душата си. И не изневеряваш. Дори и през ум не ти минава. Изневеряваш ли, една част от теб е спряла дя обича другия - или е тялото, или е умът, или е душата. И е време да си тръгваш. Щом едната част от теб е спряла, и другите части ще спрат да обичат този човек скоро. Изневярата човекът си я е измислил. Няма такова нещо пред Бог - просто истината между двама не е изречена. За да се появи трети, има липса на любов и не истина някъде помежду им. Без любов не бива да живееш и да бъдеш с никого. Не е задължително да прекъснем такива връзки, но е задължително да им промениш формата. Между хората остава енергия, която ги свързва дори след раздялата. Затова се опитвай да се разделиш красиво и с уважение - и с хората, и с миналото си. А това не може да стане без прошка и разбиране. Без добро и уважение. Така зареждаш въздуха около себе си със светлина. Ако го направиш грозно, чернилката ще отрови първо теб. Същото е и когато мразиш, съдиш и лъжеш - разболявам себе си."

Живот в скалите, Мария Лалева

Път...

"Няма да е леко. Но ще помниш, че това е изборът на душата ти. Тя си има път, който всеки от нас там, горе, избира и който забравяме, когато слезем тук. Това е голямата тайна на Бог - само една част от нас да помни избрания път, за да можем да изживеем с цялата си душа емоциите и мъдростта на случките в живота си. Затова имаме тяло, разум и дух. Но само душата помни какво е избрала и какво се е договорила с другите души. Когато се отклониш от пътя, тя ти дава ясни сигнали. Живей тихо и внимателно и се стреми да ги виждаш."

Живот в скалите, Мария Лалева 

Любов, Елиф Шафак

"Винаги ставаше така. Кажеш им истината, и те намразват. 

Колкото повече говориш за любов, толкова повече те мразят."

"Любов", Елиф Шафак

... а нещата вече са подредени.

Октомври

Октомври
Месец на тати
и на мама, заради тати
Месец на есен
и на нова хладна песен
Месец на аромати
на печени чушки
и на топъл чай
Месец на хиляди звездопади
на красиво облачно небе
на малко високо слънце
Месец на есенен шал
на паднали листа
на сгушени ръце
на повече завити крачета
на повече книги
Месец на шишарки
на повече злато
и малко канела
на смесени мисли
на пъстра есен
Есен, в която
всяко листо е цвете
И всяка сълза осъзната.

Вилянка

Да ми се получи...

Днес
си купих зелени саксии.
Не са на точки
(макар да обичам).
Особено трудните.
По-красиви са, да бе.
Вивиан и тя може да греши.
Утре ще засадя цветята.
И няма да увяхнат.
За първи път смятам
да ми се "получат".
И ще се уча
да чакам.
Не да падне тавана.
Или времето да лекува.
А да ми се получи и цъфне.
Цветята, душата.
Нещото там.

Вилянка

Общуването...

"Използвам думата "приятел" свободно за хората, с които общувам. Независимо къде се намирам и независимо от продължителността на отношенията ни, аз търся точно това - връзки, отношения. Дали споделяме, един и същи език, или просто една и съща телесна форма, се отнасям към всекиго с любов, доверие и с усмивка и му давам сто процента от вниманието си. Общуването не е трудно, защото всички ние споделяме една и съща емоционалност, необходимост да утвърдим еднаквостта си на човешките същества и едно универсално качество - смеха."

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Здравей Мая...

-Здравей, Мая.
Не съм идвал миналата седмица, че валя, а знаеш какъв става пътя до къщата и аз вече трудно ходя. Не съм онзи силен младеж, дето те носи 4 км, като си навехна крака.
Нося ти орхидеи, като едно време. Един месец ти подарявах всеки ден докато позволиш да те целуна, после ми удари шамар от гордост и ме целуна да ми минело от шамара. Все ми викаше "Кольо, когато и шамар да ти ударя, все ще има за какво ".
Децата са добре.
Дъщеря ни пак се развежда, защото не получавала това което заслужава и ще ходи при някой си в Украйна, там от интернета се запознали и бил мъжа на мечтите ѝ.
Не го знам тоя интернет, как ги запознава хората само знам, че като те видях за пръв път на центъра, краката ми се подкосиха и сърцето ми на топка стана.Ти снажна с коси от злато, а аз с нос като картоф и корем от банички. И до ден днешен не зная, как реши да ме обичаш толкова, и какво видя в мен.
Внучката и тя с ново гадже, че старото я задушавало и все се мъкнел след нея . Новия я търсел рядко и късно вечер, ама това била истинската любов - трудна и се плачело. Ние също с теб сме плакали-
от радост, като се роди дъщеря ни, от болка като останахме без работа, когато аз се разболях ти се криеше, но виждах, че плачеш и когато ти си отиде, плача всяка вечер, вече 5-та година.
Внука не работи, а играел някви игри на компютъра дето му взех. Днешните шефове не давали пари и нямало смисъл да работи.
Аз ходя на пазарчето още, макар и вече да нямам сили, но трябва да се грижа за децата, те са всичко,което имам сега и всичко,което ми остана от теб.
Ще тръгвам, че път ме чака, а къщата далече.
Иначе съм добре хапвам квото има, но не готвя, без тебе нищо не ми е вкусно. Не ми е гладно тялото, а сърцето и душата, дето се насищат само от усмивката и смеха ти.
Липсваш ми Мая и дано ме чакаш там горе.
Обичам те завинаги и до другата седмица мила.

Софрони Карадиев

Огън ви желая...

Жената, приятелю, е китара...

"Жената, приятелю, е китара... Където и да я докоснеш, все звъни. Тя е направена просто за любов. Да докосваш струните й не е достатъчно, трябва да го правиш с чувство. Колкото повече чувство вкараш в нея, толкова по-добре звучи. Направиш ли това, тя се влюбва в ръцете ти, а ти - в гласа й. И запомни от мен едно. Опитните китаристи са такива не защото са сменяли множество китари, а защото са свирили дълго време на една, но с много чувство. Защото са опитали от всичко с нея. И да знаеш, че не всичко е ноти, иска се и сърце. Китарата не иска толкова учебник, колкото страст и силни ръце..."

Ивайло Захариев

И да вярвам...

Искам да съм цяла.
И да вярвам,
че света се събира в устни,
в думите "Аз съм до теб"
в любовта и свободата,
в тишината,
и в дълбоката въздишка.
Искам да съм смела.
И да вярвам,
че възможно е да бъде вечно,
и в ръце да бъде споделено,
и с очи да бъде изразено.
Искам да се смея,
да притихвам вечер,
и да вярвам, че му липсвам,
и в секундите в безкрая.
Искам да се сгуша,
и да пази "тихите" води
Прегръдката му да е дом,
очите, моята пътека.

Вилянка

Когато загубиш, а всъщност намериш...

“Живеейки в Берлин, Франц Кафка се разхождаше в парка всеки ден. Там той веднъж срещна малко момиченце, което беше загубило куклата си и плачеше силно. Кафка ѝ предложи да помогне в търсенето и да се срещнат на същото място на следващия ден.

Известният писател, разбира се, не беше намерил куклата ѝ, но той донесе писмо, написано от него от името на куклата. „Моля, не се притеснявайте за моето отсъствие“, прочете Франц на глас. „Отидох на екскурзия, за да разгледам света. Ще ви пиша за всичките ми приключения.” Следващите няколко седмици Кафка и момиченцето се срещаха в парка, а писателят четеше писмата до момичето, в които куклата описваше приказното си пътешествие.

Скоро състоянието на Кафка се влоши от обостряне на туберкулозата и му се наложи да отиде в санаториум във Виена. Преди това пътуване, което беше последното за писателя, Кафка се срещна с момичето и ѝ подари кукла. Тя беше напълно различна от тази, която момиченцето някога беше загубило.
Но на бележка прикрепена към нея беше написано: „Пътуванията ме промениха“.

Франц Кафка е сред най-значимите немскоезични писатели на XX век. Той е бохемски романист и писател на разкази, считан широко за една от основните фигури на литературата на 20-ти век.

(Не)имане

Мислите пожар са,
а ръцете пепел.
Замисляйки се
по-дълбоко,
горчи по устните.
Ден ще мине, друг ще дойде.
Утрешния ден ще бъде блед спомен,
от неизживяни сутрини.
Обяд ще мине,
обикновено, като всеки друг.
Дали ще ти е тъжно днес?
Ще се завиеш ли с мислите си за (не)имането?
Ще те пари ли желанието за мен?
Завесата ще падне, заедно с ноща.
Би ли отместил очи от моите?
Очите ще ти натежат,
от всяка (не)усетена тъга.
Ще угасне пламъка в тях.
С теб ли ще заспи?
Желанието за цялост.
А ти с какво от мен ще се приспиш?
Докосване, което нямаш.
Не ми отиват извинения,
нито тайни.
Не ми отива да ме има малко.
Не ти отива да си тук и да не си.
Отива ни да сме далече.
Отива ни да сме перца.
Леки, до забрава и до нямане.
С летяща нежност и искри в края на очите.
Ще отместил ли очи от моите?
Докато по-малко ни боли.

Вилянка

Онези хора...

Има хора, които оставят тишина след себе си. И буря в душата ти.
Но докато са тук са способни да отделят крачетата ти от земята. Дълбоко в себе ти знаеш, че това е временно. Всичко, което ти се случва ти го показва.
С думи ще бъдат силни, за действия няма да им стиска. Често. И все по често. Ще знаят какво искаш да чуеш и ще ти го кажат по особено вълшебен начин.
С думи ще ти създадат усещане и нови емоции. Ще знаеш, че е временно.
После ще се откажат. Ей така, без да си усетил ще са дошли и ще са си отишли.
Ще нахълтат в душата ти, ще ровят, ще й дават и после ще я ударят в земята. За спокойствие. И твое. Ти ще знаеш и няма да се дърпаш. И ще поискаш още.
Ще питаш душата си защо ги пуска вътре, а тя ще мълчи и ще ги кани отново. Ще молиш деня да мине бързо и ноща да остане светла. И пак ще ги чувстваш вътре. Ще крадеш време за тях и ще се надяваш да ги има, а после отново ще се приземяваш. Ще ги хващаш, но често ще ги пускаш. Ще ги искаш, но няма да ги имаш. И така до онзи край на силата на душата. Ще залепиш и ще затвориш. Не ще забравиш, но ще те няма. За тях, а теб ще те има, отново. Във всеки залез, във всяко море, във всяка усмивка, във всяко листо, във всяка звезда.

Вилянка

Таралежите...

”Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат… Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.
Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях… Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц. А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…
Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня.”

 "Амазонката на Варое"

Август...

Август е
за дълги среднощни разходки
за повече коктейли
Да ни е сладко
И цветно. Горещо
Август е
за усещане
за взаимности
за залези
за повече приятели
за ходене боси
по горещи пясъци
Събирам за зимата
да си имам топлини
Август е
за прегръщане
не мога без него
Малко ще ни боли
Малко ще ни е тъжно
Но повече ще ни е топло
Август е
Нужда
за сълзата в ъгъла на окото
за усмивката
за новото
за хубавините, които изчакват септември.
Август се случва

Вилянка

Научих е да живея с жена...

Научих се да живея с жена. И се оказа, че не е така, както го описват в романите. Например, не знаех, че дългата женска коса е не само нещо красиво, женствено и чаровно, а и изисква особено внимание от моя страна. Та нали, когато тя лежи до мен, не трябва да забравям, че най-напред е нужно да й отместя косата от възглавницата, а чак след това да се притисна до нея. Но с времето това става навик.

Не знаех, че ако тя е в лошо настроение, веднага трябва да я прегърна, да изясня какъв е проблема и да я успокоя. При мен е съвсем различно - когато ми е гадно на душата, не обичам да ме разпитват за това и да ми се въвират в душичката; тези моменти ми е необходимо да си ги "преболедувам" сам.

Не знаех, че ако тя никога не ме моли за помощ, то винаги очаква сам да й я предложа. "Недей, ще го свърша сам!" "Мога и сама..." Не, не може! Или, по--точно, чака да настоявам на своето. За нея е важно да се чувства жена, а работен кон мога да бъда и аз. Та, ако не й се позволява да вдига нищо по--тежко от букет рози, то в най-скоро време ще се забележи, че тя все по-рядко е в лошо настроение, а усмивката е на лицето й все по-често.

Не знаех и това, че жената не е само любовница, с която споделяш леглото, ваната и кухненската маса, а и приятел, когото е необходимо да слушаш внимателно. И да чуваш, когато я слушаш, дори когато говори за дреболии. Жената не е загадка, не! И на всеки мой въпрос мога да получа отговор, ако съм малко по-внимателен. Тя винаги казва какво й е нужно. Винаги! Странно ми е, когато мъжете казват, че не знаят какво искат жените им. По-скоро, не им се иска да го знаят.

Не знаех, че отношенията в една връзка не опират само до мен, а и до "аз" на квадрат... Всеки трябва да прави своите крачки, докато двамата не докоснете устните си. Ако стоиш на едно място, а другият върви срещу теб, то е твърде вероятно да останеш зад гърба му. Всеки прави своите крачки. За безногите няма място на старта... А да паднеш в пропастта не е толкова страшно. От всяка пропаст можеш да се измъкнеш, стига да не отблъскваш ръката на този, който те е побутнал към нея. И - като хванеш ръката му - не чакай удобен момент, за да си го върнеш. Да си връщате един на друг - това е като да пиете и двамата отрова от една чаша, дори и да знаете, че ще ви убие. Трябва да се излива всичко, което убива и вместо него да се налива това, което опиянява. Например, съветват, вместо отмъщение - което като ефект води само до афект - дори и да е хладно, "в отговор" да се дава нежност... Нежността при докосването опиянява повече, отколкото всяко прекрасно вино...

Не знаех, че чувствата не се намират под корема, а на връхчетата на пръстите, с които я докосваш. И - ако чуваш музиката - значи, можеш да свириш. Та нали пръстите ти не могат да се настройват. Или имаш талант, или нямаш...”

Мълчанието... - Историите на една номадка

”... мълчанието е начин да се вслушаш във вътрешните си гласове и да се  задълбочиш в неизказаните още мисли и чувства. Бях започнала да се наслаждавам да се намирам в група, в която никой не говори. Сякаш умението за самоанализ се задълбочава благодарение на безмълвната енергия, която си проправяше път от външната към вътрешната душа на човек.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Историите на една номадка...

”Аз съм жаба в кокосова черупка и трябва да остана в своя малък свят дори и ако той понякога не е толкова удобен. Човек се обърква, когато се отклони от своя път. Богат или беден, трябва да търсиш щастие в собствения си свят. Всички можем да постигнем едно и също щастие, но вие трябва да вървите по своя път, в своя свят, а аз - в моя. Това е животът. Три по три не винаги е девет. Понякога е четири.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Той я гушна...

"Той я гушна и отнесе до брега. Без никакво предупреждение я хвърли във водата. Тя се стресна, но след това се зарадва на шегата.
"Как е водата, попита баща ѝ"
"Приятна е", отвърна тя.
"В такъв случай, когато занапред искаш да разбереш нещо - потопи се в него"

Историите на една номадка

”Нямах никакво намерение да се нагаждам и не желаех да бъда определяна от мъжа, с когото съм. Новото ми аз се чувстваше непокорно, то търсеше вълнения, бе изпълнено с енергия да изследва света. Нямаше начин да седя тук и да се самосъжалявам, мислейки, че единственият начин да се радвам на живота, е с мъж.

Нямах вещи, нямах дом, нямах предварителни очаквания и бях свободна да си създам живот, който да ми допада на мен самата. Най-хубавото бе, че вече бях вкусила от това, което исках...

Реших, че ще продължа да проучвам света, без да обръщам внимание на всички онези, които определят как би трябвало да живеят хората.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Сантименталност в солени дни...

Сантименталност в солени дни.
Пясък на вълни.
Трепети нежни.
Морето залива ги.
Душата си знае.
И помни.

Нежен вятър гали пясъчни коси.
Солено сгушено море.
Пясък изтича между пръстите.
Скалите разказват история.
История на докосването.
Докосването има свята памет.
Докосваш сълзите и знаеш, че не са твои.
Докосваш ръцете и знаеш, че не са силни.
Устните изговарят тихи слова.
Едва доловими.
Говори душата. А толкова й се мълчи.
В края на устните има усмивка.
Замечната по минали дни.
Боляло е някога от сантименталност, но вече е тихо.
Тишина с привкус на желание.
Тишина в безмълвни солени дни.
Принцесата е уморена.
Завива се с морския залез.
Изгася светлината на желанието.
Бавни са мислите.
Не искат да бързат.
Добре им е.
За обичане е този живот.
Малко повече сол.
Достатъчно слънце.
И утрешен ден.

Вилянка

За паузите в живота...

За паузите в живота.
Или защо е необходима пауза...

Защото душата има нужда,
нужда да се изпразни,
за да се напълни отново.
За да й е ясно,
с какво иска да е пълна.

Защото сърцето има нужда,
нужда да е леко,
за да е възможно да натежи,
от емоции, от онези загряващите,
с които тежината няма да дърпа главата на долу.

Защото очите имат нужда,
нужда да са влажни,
за да видят,
да видят по различен начин залеза,
залеза на нещо, изгрева на ново.

Защото ръцете имат нужда,
нужда да помнят,
за да не се вкопчват,
в нещо, което не е тяхно и не е било,
тяхното се усеща,
с душата, със сърцето, с очите.

Паузите. Онези 21 грама.

Вилянка

Крайностите...

”- Крайностите не са ли белег за липса на въображение у човека?
- Има огромна ирония в крайностите, синко! Когато обичаш, забелязваш и помниш детайлите. Когато мразиш, пак забелязваш и помниш същото. Много често точно този детайл, който си обожавал у някого, се превръща в най-мразения впоследствие.
- А кое пропускаш тогава? И кое забравяш?
- Тихата истина да си верен на цялата картина. Да си справедлив към цялата картина...
- Значи не е до липса на въображение, а до  невъзможност да обхванеш смисъла на детайла в контекста на цялата картина, така ли? И тогава изпадаш в крайност като оценка, но си ограничен в детайла, което пък означава, че си неточен във възприемането на цялата картина.”

Живот в скалите, М. Лалева

50 реалности за живота...

Случайно попаднах на статия, която лично на мен допадна.
Дали ще ги наречем "истини" или "реалности", не съм аз човека да ги категоризирам, но си заслужават да се прочетат, а защо не и да помислят.

"Има реалности в живота, за които никой не иска да говори, защото знае, че никак няма да ти харесат.
1. Как изглеждаш определено има значение.
2. Хората се интересуват единствено от това, какво могат да вземат от теб.
3. Да бъдеш мил и добър с всички няма да ти спечели нищо.
4. Всичко вътре в теб ще се бори за подобрение, но волята ти ще се противи.
5. Животът не е честен – никой не ти дължи нищо!
6. Да имаш всичко – пари, слава, успех – няма да те направи щастлив.
7. Никой не е отговорен за твоето щастие, освен теб самия.
8. Няма такова нещо като сродна душа.
9. Всички носят маска, освен когато спят.
10. Всички ще те съдят – постоянно.
11. Някои хора просто не са предназначени да бъдат в живота ти, без значение колко ти се иска да не е така.
12. Хората изчезват, спомените не.
13. Миналото вече е написано, но ако го препрочиташ отново и отново, следващият лист хартия от живота ти ще си остане празен.
14. Самотните хора са тези, които жадуват най-много за внимание.
15. Човекът, който искаш да бъдеш е този, без който ще си много по-добре.
16. Думата "завинаги" е надценена – никой не е щастлив или нещастен вечно.
17. На второто място винаги е най-големия губещ.
18. Хората, които веднъж са те третирали като боклук, но днес се отнасят с теб добре, го правят не защото са еволюирали, а защото ти си придобил повече авторитет.
19. Пиенето е последният подарък от първата любов на мъжа.
20. Някъде между увлечението и страстта се губи любовта.
21. Ако си с усмихнато лице и плачещо сърце, то тогава най-вероятно си пораснал.
22. След като се почувстваш отбягван от някого, никога повече не го безпокой отново.
23. Човекът, който те обича най-много има способността да те наранява най-много.
24. Ние си тръгваме само, за да видим дали ще ни спреш, ако те е грижа достатъчно.
25. Трудните моменти понякога са благословия под прикритие.
26. Някъде между мечтите и реалността живеем живота си.
27. Може да затвориш очите си за нещата, които не искаш да видиш, но не може да затвориш сърцето си за нещата, които не искаш да чувстваш.
28. Винаги ни липсва някой, надявайки се и ние да липсваме на него.
29. Не се страхуваме от високото, страхуваме се от падането.
30. Фокусираме се върху това, което искаме, губейки от поглед онова, от което наистина се нуждаем.
31. Не се страхуваш толкова от хората, колкото от опасността да бъдеш отхвърлен.
32. Ако отсъствието ти не рефлектира върху живота на някого, след като вече те няма, то животът ти е бил напразен.
33. Хората се чувстват добре, само когато омаловажават другите.
34. Всички преследваме пари, но казваме на света, че парите не са важни.
35. Почти никой не практикува това, което проповядва.
36. Хората около теб и тези, които познаваш, те карат да се чувстваш самотен.
37. Може да им дадеш още един шанс или можеш да ги оставиш и да дадеш на себе си по-добър шанс.
38. Хората рушат щастието на другите, само защото не могат да намерят своето собствено.
39. Много хора са заедно, но не са влюбени, докато други са влюбени, но не са заедно.
40. Само защото си зает не означава, че вършиш нещо.
41. Не се страхуваш да обичаш, страхуваш се, че ти няма да бъдеш обичан.
42. В момента се намираш някъде между неизречените думи и неизразените чувства.
43. Някъде между здравей и довиждане сме се научили да живеем нашия живот.
44. Половината от населението на планетата ни се опитва да отслабне, докато другата половина умира от глад.
45. На природата не ѝ пука за теб.
46. Имаш много малко истински приятели, без значение какво правиш за другите.
47. Най-вкусните хапки са най-смъртоносните.
48. Не можеш да угодиш на всички.
49. Винаги ще има някой по-добър от теб в това, което правиш.
50. Един ден ще умреш и всичко ще свърши – помисли върху това…"
Автор: Христо Стоянов за Lifehack.bg

Снимка: https://m.netinfo.bg/media/images/38112/38112857/991-ratio-zhena.jpg

За капак...

За капак. Така без мисъл.
Без причина. Просто ей така.
Да бъда, или да ме няма.
Да искам, или да получа.

За капак. Така без да искам.
Без желание. Просто ей така.
Дните се превръщат в години.
Да искам, да получа.

За капак. Така без да мога.
Без мечта. Просто ей така.
Докосване в съня си да усетя.
Не искам, просто ще ме няма.

За капак. Така без време.
Без да пожелаеш. Просто ей така.
Да имаш, или да го нямаш.
Веднъж се случва.
Безвремие не се брои.

Вилянка

Свобода и любов без условия...

”Хората твърде много са се вторачили в телата и в ума си и много предпазливо се докосват до света на духа. Обикновено го бъркат с емоциите и търсят логиката и правилата на материята в света на Бога, който се подчинява само на законите на любовта, свободата и истината. Хората обичат да вярват и във времето. И мерят в него всичко - любови, приятелства, обиди, самоти... Ако им се отнеме времето, ще настъпи тих апокалипсис. Защото ще се наложи да познаят света без условия, граници и зависимости. С две думи - свобода и любов без условия и притежание.”

Живот в скалите, М. Лалева

Розовите очила...

”Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най—много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с едни и същи въпрос към Всевишния: ”Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задник?”. Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по—дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най—отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън—дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш — съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш — това е най—важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила.”

Живот в скалите, Мария Лалева

Откъде ме намери такава...

Любовта е...

”Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко настояване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, приятелски компании, професии, амбиции, слава, секс. С което превръщаме себе си в зависими, несвободни и доста често тъжно-смешни клоуни, живеещи в имитация на любов. Плуваме в любов, а се давим в лъжи. Бог ни е изпратил любовта, за да не забравяме какви големи души носим. Но не ни е отнел избора да сме малки. Този избор е изцяло наш. Лошото е, че учим и децата си на малки избори. Няма как да научиш някого на нещо, което ти самият не знаеш. Дано ни простят.”

Живот в скалите, М. Лалева

Познаваш ли я?

"- Познаваш ли я?

- Да.

- Запознай ме!

- Добре, но нека първо ти разкажа за нея.

Виждаш, че е красива... но тя е от онези – безплатно красивите.
Без нужда от грим или старание.
Красотата й идва някак естествено – отвътре.
Обаче това е само повърхността.
Далеч не е най-интересното.
Тя обича приключенията. Не ги търси. Те сами я намират.
Едно е сигурно обаче – с нея никога, никога няма да ти е скучно.
Създадена е да изпъква, но е някак случайно и съвсем не нарочно.
Огънят в косите й се забелязва отдалеч – „ Целуна ме слънцето ” – така ми каза веднъж.
Огънят в очите й обаче, е по-силен. Това е първото, което ще забележиш у нея.
Можеш с месеци да се чудиш, с какво този поглед е по-различен и защо не можеш да си го избиеш от главата.
Нека ти спестя времето – любопитство. Любопитство към всичко и към всеки.
А ако си късметлия и събудиш любопитството й към себе си, и теб те очаква приключение.
Не знам как ще я спечелиш, обаче.
Нека само ти кажа, че тя няма да се впечатли от скъпата ти кола. Твърде заета е да гледа небето.
Няма дори да погледне скъпия ти часовник. По скоро ще го свали от ръката ти и ще го изхвърли, защото времето за нея не е важно.
Дали си облечен в най-модерните дрехи или в дрипи, за нея няма значение. Тя не вижда дрехите. Вижда хората в тях.
Някога срещал ли си момиче, което не е предубедено? Което никога не съди?
От нея няма да чуеш забележки или злобни подмятания.
Когато не харесва нещо, просто го подминава. И толкова! Не поглежда назад.
Няма тема.
Ще ти отнеме години да я изучиш и накрая пак няма да си я разбрал напълно.
Просто тя, не е точна наука.
Не можеш да я обхванеш в рамка. Не се и опитвай даже! Ще я счупи!
Цветна е. Като екзотична птица. И също толкова свободна и независима.
Да я опитомиш ще е жалко. За света ще е жалко. За теб също.
Когато й се лети, остави я да полети. Ще се върне при теб... но само ако заслужаваш.
Има страхотно чувство за хумор. С нея ще се смееш, както не си се смял до сега.
Знаеш ли защо? Защото ще е наистина смешно. Без заучени фрази. Без повтарящи се вицове. Просто чист, гъделичкащ хумор.
Често си говори с бездомници, странници и с хората, които никой не забелязва.
Недей да нервничиш ако спре и заговори някой непознат – както казах, тя не вижда, с какво е облечен човек, или какъв цвят е кожата му… Тя вижда душите. И ако душата е добра, се разхожда в най-скритите й кътчета.
С нея можеш да си говориш на всякакви теми и по всяко време. Събуди я в три през нощта с въпрос! Повярвай ми, няма да ти се разсърди. Ще те изненада с мисленето си. Дори да не си съгласен, винаги й давай шанс да ти обясни защо мисли така. Зад всяко твърдение стоят безброй причини и следствия. Кое от кое по-интересни.
Искаш да те запозная, но нея ще трябва да я заслужиш.
Да я спечелиш.
Трудно е! Тя не се трогва от обичайните цветя и подаръци.
С нестандартните хора се налага да си нестандартен.
Да мислиш! Да слушаш внимателно!
Да се стараеш!
Казах ти че ще е трудно.
Да й разбиеш сърцето ли? Моля те! По скоро тя ще разбие твоето. Няма да е нарочно.
Да я задържиш също ще е ужасно трудно. Тъкмо ще решиш, че си я спечелил и ще трябва да се връщаш отначало.
Все нещо няма да ти е достатъчно за да я разбереш напълно, но и тя никога не разкрива всичките си тайни.
Не, тя не е от този свят и само ако ти позволи ще можеш да отидеш в нейния.
А стъпиш ли веднъж там, връщане няма.
Ти няма да искаш да се върнеш.
Защо ли?
Ще е все едно до сега да си бил сляп и изведнъж да прогледнеш.
Извинявай, но повърхностните момичета, с които се срещаш, вече няма да са ти интересни.
Така че помисли добре и ми кажи – Да те запозная ли? Защото след това, връщане обратно няма!"

Равновесие...

”В самотата винаги има хаос. И безвремие. Но когато нещо даде център на този хаос, създава от него вселена. И се ражда нов живот. И време, в което този живот да израстне, да се развие, да цъфти и да си отиде...
... за да съществува равновесие, нещо трябваше да си отиде, нещо да остане, друго да се промени. Но всичко е свързано в едно. И нищо не може да се случи самоцелно и без смисъл.”

Живот в скалите, М. Лалева

За книгите и хората...

"- За какво мислиш?
- Замислял ли си се, че хората и книгите си приличат? Нови, стари, скучни, забавни, тънки, дебели, евтини, скъпи, прочетени, недочетени... Книги и хора със смисъл и без мисъл в тях... Разбрани и недоразбрани... Любими и не толкова! Такива, които препрочиташ по сто пъти и винаги откриваш нещо ново в тях, което сякаш ти е убягвало и такива, към които губиш интерес още на първи прочит.
Книги и хора, в които припознаваш себе си и такива, които не те докосват с нищо. Книжки и хора за два часа и такива, с които губиш представа за времето... Хора,  които четеш като отворена книга и книги с дебели и твърди корици, съдържанието под които, обещава да е завладяващо, често обаче трудно разбираемо. Най-интересни са те - с всяка следваща страница апетитът ти за четене расте,  докато историята им не те погълне изцяло... Харесвам такива хора... Ходещи романи...
- Много ли книги си изчела?
- Достатъчно, за да се науча да чета хората..."

Боклук

"В душата си бях насъбрала твърде много непотребни спомени и емоции. Твърде дълго не изхвърлях нищо. Докато не дойде времето да приключа това. Времето да се освободя от този товар и бреме. Боже колко боклук бях насъбрала. Отворих широко всички прозорци и започнах да изхвърлям. Изведнъж се оказа, че има толкова място, широчина и простор...въздух. Аз дишах отново, свободно, и буцата в гърлото я нямаше вече. Невероятното усещане, че съм си върнала живота, вярата, надеждата и желанието да живееш. Огледах се, бяха останали наистина ценни за мен неща. Нещата, които имаха истински смисъл в живота ми."

Пукнатини...

"Може би е точно така, както каза ти - всички имаме своите пукнатини. Отначало всеки от нас е бил като непромокаем съд. И тогава нещо се е случило; някой ни е напуснал или не ни е обичал, или не ни е разбрал, а може би ние не се го разбрали, така сме го изгубили и сме се наранили един друг. И на места са се появили пукнатини. Искам да кажа, че щом започне пропукването, накрая то става непоправимо. Но имаме цялото време от момента, в който се появяват пукнатините, до мига, когато се разпадаме напълно. Единствено през този период се виждаме един друг - гледаме през собствените си пукнатини в тези на другите. Кога се видяхме лице в лице? Не и преди ти да видиш пукнатините ми и аз да погледна в твоите. Преди това виждахме единствено представите, които имахме един за друг. Все едно да гледаш през прозорец със спуснати щори без да виждаш какво има от другата страна. Но щом се появят пукнатините, светлината може да влезе вътре. Може да излезе навън."

Автор: Джон Грийн

Снимка: https://gradcontent.com/lib/600x350/couple-hands-peika1.jpg

Оправдания...

”Не приемайте от никой, никакви оправдания. Щом човек така е постъпил, значи така е искал.”

И вие се оправдавате, нали?

Моята позиция е друга.
Не е до оправдания, а до глупост.
Не е обидно.
Всеки е глупав, не постоянно.
От време на време.
За малко, за по—дълго.

Дай възможност да изслушаш колко е голяма глупост. Тя се мери.
С ускорен пулс. С болка в душата.
Със сълзата в края на окото.
С натежалите клепачи. С горчивина.

Не винаги е искал.
Но и без да е искал ще горчи.
Изслушай и чуй.
Душите имат нужда да споделят.
Олеква. И все по—малко ще горчи.

Вилянка

Приятелството...

"Вярвам, че приятел е този, който понякога влиза остро в света и в живота ти, за да те разтърси и да те събуди. Приятелят е тежката сопа на Дядо Боже, която се стоварва върху главата ти, за да ти покаже, че си отишъл много далеч от себе си. "Не се бъркам в чужди работи, големи хора сте, оправяйте се!", са думите на сътрапезника, но не могат да бъдат думите на приятеля. В тези думи само привидно има уважение към свободата на другия и към неговите решения. На втори прочит в тях прозират егоизъм и незаинтересованост. Приятелят е като майката, която се хвърля да спре детето, докато се опитва да бръкне с отвертка в контакта...

Приятелството прилича на изповед, в която изповядващият не съди. Нито от свое име, нито от името на Бога. И има вкус на силно кафе без захар. Горчи и събужда." 

Живот в скалите, М. Лалева

Снимка: https://desireeleigh.com/wp-content/uploads/2017/06/two-girls-looking-at-the-mountains-1024x683.jpg
http://s2.favim.com/orig/150511/beach-beautiful-beauty-best-friends-Favim.com-2724702.jpg

Май ми е...

Май ми е...

цветен и топъл.

Май ми е...

светъл и слънчев.

Месец на аромати. 

Месец на щастие.

Месец на трепети.

Месец на приказки.

Май ми е...

на мента парти.

на пролетен дъжд.

на повече тераса.

на повече слънце.

Месец с колебание.

Топло или прохладно?

Месец с въпроси.

Коктейл или плодова торта?

Месец с планове.

Зелено или синьо?

Месец с душа. Море ми е.

Месец, в който ще вярвам.

Вилянка

Ще ти кажа нещо...

Ще ти кажа нещо. Дано да ме разбереш от първия път... Защото втори няма да има. Само по веднъж разголвам сърцето си. Всеки следващ път е само прикритие.

Не съм от лесните хора. Трудна съм за разбиране, за споделяне, за откриване. И за обичане съм трудна. Търся все дълбокото. Онова, което разтърсва тялото ми, пренася ме в облаци, има силата да ме въздигне или събори, да ме изгради или разруши, да ме промени, да ме кара да се движа... към себе си, към теб, към нещо...

Но не и да стоя на едно място само, за да запазя сигурна зоната си на комфорт. Не ми е по силите да живея всеки нов ден като вчера и да се оплаквам, че е сив и белезникав. Вирея на силно слънце и пряка светлина. Тогава съм ясна и грея. Тогава се раздавам докрай.

Често в мен изригват вулкани, огън гори, сенки бродят, буйни реки текат... Боря се с вятърни мелници и търся Дон Кихот... Онзи, който вярва в невъзможното и има неблагоразумието да следва мечтите си. Дето и думите му да тежат. И делата му. И щипка лудост да има в сърцето му.

Гледам в очите хората и се питам какъв ли е цветът... на душата им. За да знам има ли смисъл да споделям моята. Обичам силно, когато вярвам. Отивам си... изведнъж. Връщам се понякога... но никога същата. Простор диря, за да летя. Бягам от заплетените мрежи на предразсъдъците.

Говоря много, когато съм щастлива. Пиша... за да се пренеса в моя си свят. Прескачам от тема в тема. А понякога млъквам... с ченгел не можеш ми извади думите. Прибирам се в себе си и притихвам до дихание. Издигам стени... Само за да видя кой може да ги разруши.

Препъвам се в мислите си, заспивам с илюзии, събуждам се с криле и отново политам. Страхувам се... страхувам се, че мога да падна фатално... но повече от всичко се страхувам да изгубя стихията в мен. Затова не искам да се укротя. Дори да ходя често с охлузени колене. Такава съм... И ми харесва!

Така че бягай сега. Че един ден може да ме разбереш наистина... И да поискаш да ходиш бос... по горещия пясък.

Автор: AntOurAge

Велики дни.

Великден.
Пътуване назад във времето.
Назад към детството.
Боядисани пръсти.
Печене на курабийки.
Захарен памук. Онова розово, което обичам.
Минути като часове.
Анцунг от седми клас, а си на 33.
Е, в седми клас мама не те посреща с чаша розе, но те посреща със същата обич и топлина, независимо колко си голям.
Независимо на колко парченца е сърцето ти. Независимо дали душата ти е смачкана. За нея няма значение колко грешки си направил, за колко неща съжаляваш, колко силно обичаш и колко грехове трупаш. Мама си е мама, и на 17 г., и на 33.

Човек не може да бъде непрекъснато нещастен или щастлив. Може да изпитва моменти на щастие, да се отдава и да храни душата си. Нещастия ще има, като част от живота и пътя на всеки от нас.
С моята любима приятелка си имаме приказка: изживей си го. Изживей си всяка емоция.

Има време за щастие.
Има време за усмивки.
Има време за сълзи.
Има време за тъга.
Има време за любов.
Има време за приятелство.
Времето е сега.

Да е Великден е велико.
Мило, топло и домашно сгушено. Сърцато.
У дома, там, където сърцето се чувства цяло. И усмивката е някак по—широка.

Вилянка

Нека е Велик деня!

Христос Воскресе!
Нека спокойствие царува в душите ви.
Нека празника ви дари с много надежди и мечти.

”Всеки миг от живота може да бъде филмиран. Всеки живот, всяка история заслужава да бъде филмирана. Няма малки и големи истории, има неразказани добре истории. Дори и най—обикновената случка може да се превърне в приказка. Трябва да се превърне в приказка, защото всичко е приказка. И когато забравим за приказката в дните си, значи сме тъжно пораснали.”

Да бъдеш, прах и приятелства...

Всеки изисква.
От теб, от него, от нея.

Всеки иска от теб:
— да бъдеш зрял...
— да бъдеш разумен...
— да бъдеш отговорен...
— да бъдеш вежлив...
— да бъдеш добър...
— да бъдеш усмихнат...
— да бъдеш силен...
— да бъдеш жена...
— да бъдеш мъж...
— да бъдеш приятел...
— да бъдеш цял.

Трудно е да бъдеш.
Прах и приятелства.
Разпиляно е всичко.
Всичко е прах.
Раздаваш с надежда, по малко от личното.
Ако не си цял и не бъдеш всичко, всичко е временно и бързо преходно.

Душата е неизчерпаема. Сигурна съм.
Загубих желание ”да допускам” до нея. Да я споделям. Отслабва.
Енергия да пилея за прах и приятелства.
Ако не даваш, не получаваш. Ако не дадеш, ще се поиска. Ако не се поиска, следва прах в приятелство. Така се оказва. Днес и този месец, и вчера. Винаги.

Свиквай.
Как се свиква с разочарование?
И ти си прах в приятелството за някой.
Тъжно е. Душата, настъпана, горчи.

П.с. не разбирам душата си, не е цяла, говори накъсано.

Вилянка

Отново да почопля...

Сгуших се в тиха тъмна нощ.
Избягала от ежедневния и страшен нож.
Ръце да отпусна и да стопля.
В душата си отново да почопля.

Защо я има тази тъмна нощ?

Защо е нужно да е полунощ?
Нима ръцете носят история?
Душата има своя предистория.

Разказвай тихо.
Ще чувствам плахо.
Дори не искам да я слушам.
Но тук съм и издишам.

Дишам.
Усещам.
Грача.
Влача.

Ще проплача.
Но ще знача и ще закрача.
Не далече.
След зимния сън на мече.

Вилянка


Снимка: https://www.webmiastoto.com/wp-content/uploads/2017/02/%D0%BC%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5-%D1%81-%D0%BF%D0%BB%D1%8E%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%B5.jpg

Добро утро :)

"Живот в скалите", Мария Лалева - Морето си има настроения

"Изискват се мъдрост и сила да понесеш залеза. Той не ги притежаваше в цялост. Но беше цял и завършен, в прекрасно равновесие със себе си. Необянимо как беше надскочил ужасната тегоба да се самоосъжда и самосъжалява.
Алкохолът му даваше амнезия, а морето - дом. Беше му нужно точно морето - най-шумното нещо под слънцето с най-ярката тишина в шума. Бяха еднакво противоречиви. Харесваха се. Михаил имаше нужда от ритъма на морето. От смяната на ритъма. От промяната в цветовете. Морето си има настроения и Михаил се бе научил да ги вижда."

Снимка: https://pixabay.com/p-2106936/?no_redirect

Обичал ли си до небето?

Обичал ли си различно?

Случайно. Внезапно. Тихо.

Обичал ли си кратко?

За миг. За докосване. За добро утро.

Обичал ли си обсебващо?

До лудост. До несвяст. До лято.

Обичал ли си тъжно?

До болка. До забрава. Досадно.

Обичал ли си истински?

Приятелски. Заинтересовано. Логично.

Обичал ли си на сън?

Замечтано. Нереално. Горещо.

Обичал ли си до утре?

До докосване. До дума. Понякога и романтично.

Обичал ли си до лудост?

До поглед. Вманиачено. Ужасно.

А някой разбра ли да обичаш до край?

Завинаги. Неволно. До небето.

Вилянка

Снимка: http://images2.fanpop.com/images/photos/5800000/I-Love-You-3-lovers-5823453-682-523.jpg

"Живот в скалите", Мария Лалева - Уморен

"- Как ще позная кога съм уморен? - попитах веднъж Михаил.
- По ръцете, дете. И по сърцето. Когато те се успокоят и се смирят, вече ще чуваш скалите.
- Това не е ли мъдростта?
- Крачката меджу умората и мъдростта е любовта, която искаш да дадеш.
- И те ще ми помогнат?
- Не, те ще те спасят. Точно както спасиха мен."

Снимка: https://www.doctorsbg.com/wp-content/uploads/2017/09/pexels-photo-541518-e1506277891166.jpeg

"Живот в скалите", Мария Лалева - Затвора

А ти искаш ли обикновено човешко съществуване? Опознай собствения си затвор и го разруши, или не?

"Хора като тях те учат да се примиряваш и да обичаш човешките си ограничения. И точно поради това да се стремиш да си най-доброто в границите на своето обикновено човешко съществуване.
Не знам на кого беше по-трудно - на тях, които виждаха отвъд времето и привидното, или на нас, които си носим затвора по рождение. Да си познаваш затвора, понякога е достатъчно, за да го разрушиш."

Снимка: http://dark.pozadia.org/images/wallpapers/34-Gothic-1280x1024-81205.jpeg

"Живот в скалите", Мария Лалева - Уморен мъж

Да стане ясно... В тази мрачна вълшебница има думи и за мъже. Някои мъдри, други болни, някъде две в едно, но има думи, и мъже.
Не бързам да я чета, а мога на един дъх, за една нощ, не искам. Не бързам, искам по малко от нея всеки ден. Връщам се, препрочитам, искам я дълго.

Четете... Не мога.

"Скалите, момче, са като уморен мъж. Уморен от себе си мъж... Стърчат достойно в самотата си, обичат си тишината и говорят единствено с този, когото те изберат. Плачат само пред птиците и се усмихват само на Бог и на децата. Но ако знаеш колко живот и любов има в тях..."


Снимка: https://www.demilked.com/magazine/wp-content/uploads/2014/11/natural-art-public-intallation-stones-david-allen-fb.jpg

"Живот в скалите", Мария Лалева - Безпощадността

Тази книга иска да освободиш място. Без насилие. Голямо място.

Място в дома си, място в душата си, място в мислите си, място в сърцето си, място в блога. Специални места за още по-специални усещания от думите и чувствата, които ще прочетеш и усетиш. Ще я преболедуваш, ще я изплачеш, ще я сънуваш. Ще я из-охкаш.

Четете... Не мога.

"Безпощадността на думите и характера на жената, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнено само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да преглътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш отговора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да прощава. И навярно затова имаше усмивка, която боли от честност. От онези, големите усмивки. Страшните."

Снимка: https://i5.helikon.bg/products/5173/21/215173/215173_b.jpg

Всеки човек...

"Всеки човек в живота ви е учител.

И не е задължително да го харесвате, за да ви научи на нещо полезно."

Андрю Матюс

Снимка: http://evolife.bg/wp-content/uploads/2018/09/12-pouki-ot-jivota-koito-razbirame-tvurde-kusno-evolife.bg_.jpg