Онова обичане...

Не искам онова обичане,
в което бързо влизам в сърцето. Временно. Обсебено. Силно.
А после да ти се бяга.
И да души.
Не искам от онова,
което ранява, до синьо.
Не искам онова,
което трудно се приспива.
Не искам да се закотвям в душата.
Сякаш аз съм единственото.
Не искам да съм център на Вселената,
а прашинка във вятъра.
Аз искам да пълнят душата ми,
не само да грабят.
Просто обичане. Леко.
Като премигване на око.
Като полет на гълъб.
Като смяна на сезоните.
Завинаги, някак тайно, въпреки мен.
Пламенно, но без да изгаря.
С грижа, която да знае,
че белезите не са проблем.
Проблем е мълчанието.
Със сила, която да знае,
че петната по душата са вечни.
Онова трайно обичане искам.
Да няма след него.