Притча за справедливостта в любовта...

Имало едно време три сестри. Едната била мързелана. Втората – зла като усойница. А третата била и умница, и красавица, и работливка – да й се ненарадваш.

Една сутрин пред вратата им спряла каруца. Сестрите излезли да погледнат кой е дошъл. В колата седяла непозната възрастна жена.

- Коя си ти? – попитали момичетата.

- Аз съм Съдбата. Дойдох да ви намеря съпрузи.

Тя ги качила при себе си в колата и потеглили. Скоро спрели в едно село. Видели, че в полето един млад момък оре и работата гори в ръцете му. Каквото имало да се поправя или изгражда в селото – все при него ходели.

- Ето, това е твоят мъж – казала Съдбата на мързеливата сестра. Тя слязла, а колата продължила нататък.

Отишли в следващото село. Там живеел момък, който не отказвал помощ на никого. Бил добър и грижовен към всички – от първенците до уличните кучета.

- А това е твоят – казала Съдбата на втората сестра. Тя слязла и колата продължила пътя си.

Стигнали и до трето село. В последната къща, потънал в мръсотия, лежал пияница и похърквал. Спряла Съдбата колата си и казала на третата сестра:

- А този е твоят мъж.

Разплакала се хубавицата.

- Защо на мен се падна такъв? На сестрите ми намери най-добрите, най-способните момци, а на мен – този нехранимайко. Няма ли за мен по-добри мъже?

- Има – въздъхнала Съдбата. – Но само този не може без тебе.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за пеперудата...

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина. Случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а пукнатината оставала все така малка.

На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула.

Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило. През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може тялото й да укрепне, крилатай да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Ако можехме да живеем, без да срещаме трудности, щяхме да сме ощетени. Нямаше никога да заякнем и да полетим.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за таралежите...

По време на ледниковата епоха много животни измрели от студ. Таралежите, като видели това решили да се съберат на групи. Така щели да се топлят взаимно.

Ако не бил един проблем: с бодлите си всеки наранявал най-близките до него.

Тогава решили да се отдалечат и започнали малко по малко да умират от измръзване.

Трябвало да вземат решение: да приемат бодлите на другарчетата си или да изчезнат от лицето на Земята.

Мъдростта надделяла и решили да останат заедно.

По този начин се научили да живеят с малките рани, нанесени им от най-близките до тях същества, защото най-важна била тяхната топлина.

Така таралежите успели да просъществуват.

Изводът: Най-добрата връзка не е тази, която свързва идеалните хора, а онази, при която всеки се научава да живее с дефектите на другите и да признае техните качества.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за силата на характера...

Една дъщеря отишла при майка си да й разкаже за трудностите, които преживява. Не знаела как да се справи, била отчаяна и уморена от всичко.

Майката не казала нищо в отговор. Просто я хванала за ръката и я завела в кухнята. Напълнила три тенджери с вода и сложила всяка една от тях на силен огън. В първата сложила моркови, във втората - яйца, а в третата - кафе. Оставила ги да се варят и седнала, без да каже нито думичка. 

След известно време изключила печката. Извадила морковите, яйцата и кафето, като ги поставила в отделни съдове.

“Виж какво се промени!” подканила тогава дъщеря си.

Тя видяла, че морковите са омекнали, яйцето е твърдо сварено, а кафето е разтворено във водата и от него се носи прекрасен аромат.

“Какво означава всичко това?”, попитала дъщерята.

Майката обяснила, че морковите, яйцата и кафето били подложени на едно и също изпитание - кипящата вода. Само че те реагирали по различен начин. Морковите влезли в огъня здрави, твърди и изглеждало, че нищо не може да ги промени. Но малко след това, подложени на силния огън, омекнали и станали слаби. Яйцето било чупливо. Само една тъничка черупка защитавала меката сърцевина. Но след като било в кипящата вода, то станало здраво и твърдо. 

“Така е и с хората. Тези, които изглеждат силни, могат да се пречупят там, където слабите и крехките ще се окажат по-устойчиви.”

“А кафето?”

“О! Това е най-интересното! Кафето се е разтворило във водата и я променило напълно - виж как само как приятно ухае!”

“Кое от тях си ти?”, попитала майката. “Когато огненото изпитание почука на вратата, как реагираш? Като моркова, яйцето или кафето?”

Източник:http://www.obekti.bg

"Хората имат две страни. Лоша и добра. Минало и бъдеще. 

И трябва да приемем и двете, когато обикнем някого."

"Как Любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите?

Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото, не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш Любовта в нейната цялост." 

"Любов" - Елиф Шафак

"Красива си." - прошепна той.
"Спри." - не можах да издържа повече. Чувствах се като лъжец.
"Да спра какво?" - попита той.
"Да казваш, че съм красива."
"Защо? Това е истината."
"Не, не е. Не ме виждаш в края на деня, не ме виждаш точно след като изляза от банята. Не ме виждаш как пробвам всяка една дреха, не виждаш колко отвратително изглеждам през почти целия ден. Не виждаш това, което аз виждам, когато погледна в огледалото, така че не смей да ме наричаш красива. Защото не съм."
"Не разбираш, нали? Мислиш си, че знаеш как изглеждаш, но си нямаш и представа. Права си, не те виждам по начина, по който ти се виждаш, но също така ти не се виждаш по начина, по който аз те виждам. Не виждаш как се смееш или разказваш история, не виждаш как очите ти светят, когато говориш за книгите, които обичаш. Не се виждаш как заспиваш в ръцете ми или начина, по който изглеждаш точно след като се събудиш. Но аз виждам и затова имам всяко едно право да те наричам красива."

Когато си помислиш, че си видял достатъчно и знаеш какво точно не трябва да правиш занапред на пътя ти застава някой, който ти показва точно обратното.

Никога нищо не си видял и никога не знаеш кое е достатъчно и какво трябва и не трябва да правиш. Живот. Цветен, разнообразен, шантав, скучен, динамичен и мъдър.

Най-трудно се приема това, което е. Не можем да се научим, колкото и да желаем. Изтъкани сме от желания, очаквания и амбиции. И точно те ни изстрелват на върха или ни удрят в земята със страшна сила. Ще падаш, ще ставаш, ще вярваш, ще се съмняваш, ще се нараняваш, ще се благославяш. Нека някой ме убеди в обратното. Искам да повярвам, че е възможно, но в мен все повече напира реализмът от мечти. 

Може би трябва да се научим да бъдем тук и сега, а не там и където желае.

Може би трябва да се научим да имаме, когато нямаме.

Може би трябва да се научим да не искаме или да искаме реални неща, нещото, което е, а не нещото, което е било или ще бъде. 

Някой да ме научи или да ме направи безчувствена завинаги.

"Всички сме имали моменти, когато сме се чувствали безнадеждни. Без надежда и вяра. И в този момент нещо се случва. Нещо твърде невероятно, за да бъде разбрано. И тогава всичко се променя завинаги. В нас има толкова много доброта и нежност, за която дори не подозираме. Така е, когато не знаеш нищо."

Movie: Waiting for forever

"Откривам, че когато си влюбен, верността престава да бъде саможертва. Влюбеният се познава по това, че остава верен, без да влага усилия и без да се гордее с това. Любовта е онова нещо, което превръща верността в естествено състояние."

"Романтичният егоист" Фредерик Бегбеде

Думи от дълбините на сърцето...

"Най-горчиви са сълзите, пролети над гробове заради неизказани слова и неизвършени дела." 

Хариет Бийчър Стоу

Повечето хора имат нужда да чуят "двете думи". И понякога се случва да ги чуят точно навреме.

Запознах се с Кони в деня, когато постъпих като доброволка в болницата. Бил, съпругът й, стоеше притеснен до носилката, от която я прехвърлиха на болничното легло. Макар да беше навлязла в последните етапи на борбата си с рака, Кони беше бодра и весела. Настанихме я. Написах името й върху всички болнични вещи, които щяха да й служат, и я попитах дали има нужда от нещо.

- О, да - отвърна тя, - бихте ли ми показали как да си пускам телевизора? Страшно обичам сериалите и не ми се иска да пропусна нещо.

Кони беше романтична душа. Обичаше телевизионни сериали, романи и филми с вълнуваща любовна история. Когато се опознахме по-добре, тя сподели колко било потискащо в продължение на 32 години да бъде съпруга на мъж, който я наричал "глупава жена".

- Знам, че Бил ме обича - обясняваше тя, - но той не е от тия дето ще кажат, че ме обичат, или ще ми подарят картичка.

Тя въздъхна и погледна навън през прозореца към дърветата в двора.

- Всичко бих дала поне веднъж да ми каже "обичам те", но той просто не е такъв човек.

Бил посещаваше Кони всеки ден. Отначало седеше до леглото й, докато тя гледаше сериалите. По-нататък, когато тя започна да спи през повечето време, той крачеше нагоре надолу из коридора пред стаята й. Още по-нататък, когато тя вече даже не гледаше телевизия  и въобще рядко се будеше, аз започнах да отделям повече време на Бил.

Той ми разказа, че навремето работел като дърводелец, а сега обичал да ходи за риба. Двамата с Кони нямали деца, но откакто били пенсионери си прекарвали добре, пътували много, но после Кони се разболяла. Бил не можеше да изрази чувствата си, свързани с предстоящата смърт на жена му.

Един ден, докато си пиехме кафето в барчето, заговорихме на тема жени и колко е нужна малко романтика в нашия живот; колко ни е приятно да получаваме сантиментални картички и любовни писма.

- Казваш ли на Кони, че я обичаш? - попитах го аз (знаейки отговора), а той ме погледна така, сякаш съм луда.

- Няма нужда - отвърна той. - Тя си знае, че я обичам.

- Сигурна съм, че го знае - рекох аз и се присегнах да докосна ръцете му - груби ръце на дърводелец, които стискаха чашата така, сякаш беше единствената им опора, - но тя има нужда да го чуе, Бил. Има нужда да чуе какво е означавала за теб през всичките тези години. Моля те, помисли си за това.

Върнахме се в стаята на Кони. Бил изчезна вътре, а аз отидох да навестя друг пациент. По-късно видях Бил седнал до леглото. Той държеше ръката на Кони, докато тя спеше. Това беше на 12 февруари.

Два дни по-късно, както си вървях из отделението по обяд, видях Бил, подпрян на стената в коридора, втренчил очии в пода. От старшата сестра вече знаех, че Кони е починала в 11 часа сутринта.

Когато Бил ме видя, той си позволи да се отпусне в прегръдките ми за по-дълго. Лицето му беше обляно в сълзи и цял трепереше. Накрая се облегна на стената и пое дълбоко въздух.

- Трябва да ти кажа нещо - рече той. - Трябва да ти кажа колко добре се чувствам, че й казах.

Той се прекъсна, за да си издуха носа.

- Много мислих за онова, което ми спомена, и тази сутрин й казах колко много я обичам... и колко се радвам, че съм се оженил за нея. Трябваше да видиш усмивката й!

Влязох в стаята да се сбогувам на свой ред с Кони. На масичката до леглото й стоеше огромна картичка по случай празника на влюбените - Свети Валентин. Нали ги знаете, ония сантименталните картички, в които пише: "На моята прекрасна съпруга... Обичам те."

Боби Липман

"Думи от дълбините на сърцето" из Пилешка супа за женската душа

"- И в този момент разбрах, че това е най-важното нещо. И аз не можах, не можах, не можах да си тръгна.
- И игнорира всичко?
- Не, избрах да остана с него. Заради всичко добро, което е направил.  да не си тръгна заради единственото, което беше сбъркал. Избрах да му простя."

Movie: The Vow