"Новото начало идва само когато поставим точката. А точката може да стои само на края на изречението. Ето защо изречението първо трябва да се изпише, историята трябва да бъде разказана, споменът трябва да бъде освободен.
В противен случай точката винаги се приплъзва надолу в запетайка и новото изречение така и никога не започва."

Тази сутрин напълних до горе с усмивки
двата джоба на моя износен елек.
Ще раздавам от тях, през деня, без почивка.
Ще напомням какво е да бъдеш човек.

На съседите, скрити в зори, зад пердето.
На хазяйката, с поглед навъсен и ням.
На шофьора в тролей, сбръчкал вежди задето
бачка пак без пари. Даже две ще му дам!

На сърдитата лелка в кварталната лавка.
На пияния, с рамо подпрял тротоар.
На всезнайкото, който скандира ''Оставка!''.
Как добре ще им дойде такъв хубав дар.

На самотната дама, разхождаща куче.
На дежурния днес полицай във града.
На крещящата баба след палаво внуче.
На девойка, изгубила вяра в света.

Боже, толкова хора без своя усмивка!
Аз раздавам, но вече не смогвам сама.
За да върнем надеждата, в свят на интрига,
аз Ви моля, включете се всички. Сега!

 

"Не се смеем, защото сме щастливи. Щастливи сме, защото се смеем."
 

Уилям Джеймс

 

"Да вървиш по пътя на сърцето си не е лесно. И там има трудни моменти, но си струва."

Град на Доброто...

Имало едно време, толкова отдавна, колкото стара е и Стара Планина едно тайно и прекрасно място, наречено Град на Добротата. Той бил построен от незнайни люде, за да спаси и намери убежище за Добротата у хората.

Тази Доброта все по-рядко се срещала, не била ценена и даже не малко пъти била осмивана и осъждана като “непотребна”. Тези незнайни люде искали да я запазят поне в онези от нас, които я носили в сърцето си и не позволявали тя да избледнее, независимо от чуждите критики и нападки.

И затова, когато положението станало наистина тежко, из целия свят захвърчали телеграми. Те кацали в пощата на всяко населено място- от най-малкото селце, до най-големия град. Имало телеграми в самотни къщички в планините, както и на изоставени острови с по няколко човешки обитатели. Телеграмите съобщавали, че Градът на Добротата отваря врати за Добри хора от целия свят и ще ги затвори тогава, когато всеки град, селце или планина изпрати само по едно семейство, но то да е Най-доброто от всички.

Условията за Доброта не били малко, но пък Градът на Добротата предлагал много. Всеки Добър човек, живеещ там, ще е заобиколен от Добри съседи! Ще има къща, двор с поляна, чисти гори, планини и реки, ще живее в хармония с животните и природата и Добротата му няма да бъде засенчвана от чужди зли думи и действия…

  Добри са онези хора, пишело в телеграмите, които уважават природата, слънцето, небето! Които не причиняват зло с действия и думи, ценят труда на останалите, подстрекават към Добрини дори и тези, които ги нападали с подигравателни слова. Добри са онези, които помагат на другите и не очакват в замяна нищо. Добри са хората, които не причиняват болка на други- хора или животни, целуват земята под краката си и благодарят на природата за силата, с която ги е дарила!

Добри са семействата, които оставят храна за птичките, помагат на осиротели животинки… Онези, неизползващи лоши и подигравателни думи, искрени и любящи! Онези, които не спират да напомнят на останалите, че Добротата е лесна, макар че не винаги са изслушвани.

Във всяко селце и град имало такива Добри семейства, но едно от тях бивало избрано, защото най-много заслужавало да иде там. Едно такова семейство били и Добринови. Те били от онези хора, които правели и на мравката път. Често съседите им хвърляли боклук в градината им, чуждите деца се закачали грубо с двете им чеда; те безмлъвно чистели двора си, а майката учила децата си да не отвръщат на обидите и закачките, а смело да следват вярванията си.

Когато били избрани да идат там, били много щастливи. В деня, когато получили покана и карта на маршрута им до Добрия Град, те взели от вкъщи няколко ябълки, родени от дърветата в двора им и шепа пръст - за да не забравят за родните си места.

Пътят бил дълъг, минавал през други градове и села, разчитали на хорската помощ, за да се нахранят или пренощуват. Срещнали стотици други хора- някои Добри, други приветливи, ала шушукащи си “Гледай ги пък тези особняци”, имало и съвсем лоши хора, които само с думите и изражението си ги прогонвали от прага на къщата си…

Понякога оставали за няколко дни, че даже и седмици в нечия къща- децата си играели заедно, жените си говорили и се грижели за дома, а мъжете се трудели. Това били Добри семейства- почти като тях и те се чувствали така добре заедно! Но после отново потегляли…

Така много, много дни…

Когато ябълките съвсем изсъхнали, а шепата пръст загубила аромата си, те пристигнали - на голяма поляна без трева, без цветя, без изворче. Пред тях имало огромна бяла стена, висока чак до облаците, а в нея – мъничка врата.

Те почукали, но никой не отворил, нито отвърнал. Почукали пак и вратата сама се открехнала. Пред тях се разгърнала безкрайна зеленина, цветя, имало високи дървета с птици из клоните, чувал се ромон на поточе, слънцето греело лицата им, диви животни безстрашно идвали до тях и бутали муцунки в шепите им!

Това бил Добрият Град. Те тръгнали напред, очаквайки да срещнат и други семейства. Минали през гората, вървели из неутъпкана трева, но никъде нямало и помен от хора. Решили, че са първите дошли и нямали търпение да дойдат новите им Добри приятели.

Когато се смрачило се  ( а и както били уморени), те се сгушили четиримата на завет до един розов храст, за да прекарат нощта. Рано на другата сутрин, щом слънцето едва се показало, семейството се събудило и очаквало да види новодошли, но не - все още било така тихо… само едно сърненце хрупало сухите им ябълки.

Те отново тръгнали напред и само след няколко крачки видели една съвсем малка дървена врата, която водела под земята. Отворили я и повикали. Понеже вратата била съвсем тясна, те нямало как да влязат вътре. Повикали пак и тогава се чул глас:

“Добре дошли при нас! Много време ви отне да дойдете до тук, много път извървяхте, за да чуете, че няма Град на Добротата. Това беше изпитание за вашата вяра и сила, но вие успяхте да го преминете. Няма такъв град, уважаеми Добри хора. Няма и не трябва да има! В колко домове отседнахте по пътя си? С колко Добри хора, готови да станат още По-добри се запознахте по пътя? Защо не останахте там - за да разказвате и разпръсквате Добротата си? Тя ще поникне в онези хора, на които им трябва съвсем малко -стимул, подкрепа, окуражаване, че да станат и те като вас и после да носят тази Доброта и отново като вас да я разпръскват? 

Град на Добротата е всяко място, където вие успеете да насърчите добри дела и съумеете да намерите приятели. Там е вашето място - сред народа, защото ако затворим Добротата тук, обричаме света на гибел!

Върнете се обратно по пътя си, идете при онези, които сте чувствали близки, дайте им ръка и така ще станем повече- Добрите хора! И кажете на всички, които срещнете, че не могат да наранят вярата ви, защото днес вие доказахте колко силна е тя!”

... Знаете ли какъв е извода: бъдете уверени в принципите си, независимо колко често ви нараняват с думи или поведение!

Бъдете добри! И силни! И уверени!

"Животът е градина. Той е една възможност. 

Можеш да отглеждаш плевели, можеш да отглеждаш рози, всичко зависи от теб."
 

ОШО

"Бъди дар за всеки, който влезе в твоя живот и за всеки, в чийто живот ти влизаш."

Нийл Доналд Уолш

"... човек открива пътя си, вървейки."

"Край река Пиедра седнах и заплаках" - Паулу Коелю

"Харесва ми как си тръгват гордите и красиви жени, надменно и стремително, потропвайки с токчета и тръшкайки вратата. После могат да се свлекат от обратната ѝ страна и горко да заплачат, но си тръгват забележително."

"Живот на заем" - Ремарк

"Можеш да срещнеш мъжа на живота си само два пъти: 

първо в мечтите си и след това наистина!"
 

... затова не спирам да мечтая. :)

"Често не достигах до мястото, което искам.
Затова пък винаги пристигам там, където имам нужда да бъда..."

"Нищо не лекува така добре душата, както вълненията,
а от вълненията може да ни излекува само душата."

Оскар Уайлд

Старата слива и градинските цветя...

"В голямата градина на един богат чифликчия имало много и красиви цветя. Той бил много горд с тях и хората от цялата околия идвали да ги гледат и да им се радват, че имало редки видове отдалеч донесени. Жълти нарциси, дъхави теменуги и розови зюмбюли посрещали хората от лявата страна на портата. Кървавочервени рози, пъстри лалета и загадъчни орхидеи ограждали пътя от ситни речни камъни, водещ до господарската къща. А около нея чудни анемонии и виещи се перуники спирали дъха на гостите.

С много любов се грижели  за тях чифликчията и цялото му семейство, както и многобройните им слуги. И цветята били много благодарни за обичта и грижите, които получавали и по цял ден говорели помежду си щастието си и големия си късмет. А старата слива, отдавна поникнала на десетина метра от оградата, слушала техните разговори и тежко въздишала :

- Щастливи цветя! Толкова хора ги гледат и поливат, а за мен никой не се грижи! Ох – горката аз!

После вятърът нежно полюшвал клоните й, и тя казвала :

- И все пак, не съм сама! Вярно е, нямам грижовни господари, но ето – всеки ден небето ме поглежда мило, а слънцето ми се усмихва. Вятърът милва клоните ми, а дъждецът оросява жадните ми листа.

Но един ден господарите заминали. Напуснали чифлика, а с тях тръгнали и слугите им. Чакали ги цветята да се върнат, но – те не се появили!
Главичките им тъжно увиснали надолу и започнали да вехнат.

- Защо сте тъжни? – запитала ги тогава самотната слива.

- Господарите ни заминаха, няма кой да ни полива, нито да се грижи за нас – рекли цветята.

Отвърнала тогава старата слива:

- Вижте, моето положение не се изменя. Небето винаги ми се радва, слънцето всякога ми се усмихва и дъждецът навреме ме полива.

Минало време, градинските цветя изсъхнали и следа не останала от тях, а самотната слива още продължавала да живее и да се радва на небето."

Радислав Кондаков

"Сърцето ти не живее, докато не изпита болка...
Болката на любовта разкъсва сърцето, дори да е твърдо като камък."

"И тогава той осъзна, че тя не просто му е близка, 

а че сега той вече не знае къде завършва тя и къде започва той."

"Ана Каренина" - Толстой

"Има хора, които просто обичаш. И искам да имам една много голяма къща, дворец направо, за да могат всички те да идват и да си отиват, когато им е приятно. Искам да имам такова място, където да си знаят, че дори и да са излезли за цигари и да са се върнали след 10 години и попитат "Какво има за вечеря?", никога няма да попитам "Къде беше?", просто ще се радвам, че отново сме заедно на общата маса (кръгла, разбира се).

И да няма значение кого още ще заварят на масата, искам да си бъдем всички заедно. Щом животът ни е събрал в някакъв момент и рязко сме се обикнали, да няма никакво значение къде и какво сме правили в периодите на физическо отдалечаване. Което също означава, че и аз ще идвам и ще си отивам... в това отношение много ми е важна взаимността. Важното е да си знаем, че имаме дом, в който винаги можеш да се завърнеш, да знаеш, че си обичан и да ти е много добре."

"Може би някои жени не се нуждаят да бъдат укротявани. Може би те трябва да препускат на свобода, докато намерят някой толкова див, че да препуска заедно с тях."

Кари Брадшоу

"Не те обвинявам, че си ме изкушавала. 

Друг е виновен - Господ, който те е създал толкова красива, 

или дяволът, който ме накара да те погледна."

"Конникът без глава" - Майн Рид

А ти знаеш ли колко още?

 

А ти знаеш ли колко още щастие ни чака?
А ти знаеш ли колко още цветя очакват да вдишаме уханието им?
А ти знаеш ли колко още слънце ще ни огрява?
А ти знаеш ли колко още любов ще изпитаме?
А ти знаеш ли колко още топлина ще усетим?
А ти знаеш ли колко още красоти ще видят очите ни?
А ти знаеш ли колко още ще чувстваме?

Аз знам.
Толкова, колкото сърцата ни могат да понесат. Много.