"За мен не е необичайно да оставам сам вкъщи продължително време. Имам доста лесен достъп до всички места в къщата и мога сам да се грижа за основните си нужди. Но когато нещо се обърка, няма кой да ми помогне.
Един ден бях малко гладен и знаех, че имам пликче с гевречета в чекмеджето със закуски, затова се отправих към кухнята. Чекмеджето е на около четиридесет и пет сантиметра по количката. Трябваше да се наведа, за да го отворя. Като се наведох на една страна, с възглавничката на дланта си успях да подхвана пликчето и да го плъзна нагоре по крака си. Точно преди да го докарам до скута си, то падна и гевречетата се пръснаха по пода.
Какво да сторя? Колкото повече гледах гевречетата, толкова повече огладнявах. Сестрата щеше да дойде чак след няколко часа. Междувременно нямаше никакъв начин да вдигна пакетчето от пода.
Отначало изгладнях като вълк и ми се струваше, че няма да оцелея още два часа, без да хапна. После се вбесих на тази неправда и унижение... което отприщи пътя на самосъжалението. Тогава ми хрумна: това, което изпитвах, бе по=силно от какъвто и да е действителен глад. Това беше емоцията на желанието. Седях в кухнята, гледах гевречетата по пода и "виждах" как емоцията танцува между стомаха и съзнанието ми.
Преди десетина години препрочетох "Сидхарта" на Херман Хесе, една книга, която за първи път бях чел като млад.
Хесе предлага приблизително следната интерпретация на пробуждането на Буда. Буда бил роден като принц, обграден с нежни грижи. Един ден се разхождал около двореца и междувременно открил дълбините на човешкото страдание. Бил така потресен от преживяното, че решил да посвети живота си на разбирането на това страдане и на намирането на начин то да бъде облекчено.
За да постигне просветление, Буда живял с различни групи хора с авторитет на мъдреци. Сред тях имало отшелници, хора, които смятали, че просветлението идва от лишението. В преследване на така жадуваното просветление те се лишавали от храна, сън други неща, които повечето от нас смятат за основни.
Когато прочетох "Сидхарта" за първи път, много размишлявах каква ли е стойността на това самоналожено страдание. Дори когато я препрочетох години по-късно, отново не успях да разбера. Но онзи ден в кухнята ми стана ясно. Целта на лишението е да се научим как да се справяме с желанието.
Какво имам предвид?
Всеки ден в кабинета си виждам хора, които искат нещо, което нямат. (Предполагам, че ако не са искали, изобщо нямаше да ми се обадят.) Много хора говорят пред мен за желанието си да бъдат нещо различно от това, което са. Чувам съпрузи, които искат повече секс, и съпруги, които искат повече любов. Чувам как една млада жена ми казва колко много иска майка й да отстоява себе си пред властния й баща. В друг сеанс чувам как един баща иска синът му да се старае повече и да се представя по-добре. И всички, които са преживели травма или загуба, ми казват, че искат онова, което са имали вчера.
След катастрофата единственото,което исках, беше да ходя. Не стана. После исках само да имам сетивност. Не. След това исках само да мога на си движа пръстите. И това не бе измежду раздадените ми карти. Сведох желанията си до това, да мога сам на пикая. И знаете ли какво? И това не стана.
Сигурно съм решил, че ако желанията ми са по-малки, имам по-голям шанс да получа някое от тях. Но не, не получавах никое от нещата, които желаех.
Затова разбирам, когато съпругата на един алкохолик ми казва: "Дори не го моля да спре да пие. Единственото, което искам от него, е да не разбива колата. Това е всичко! Струва ми се разумно."
Разбира се, че е разумно. Това е една съвсем скромна молба. Но докато съпругът й пие и има достъп до колата, разумното й желание сигурно никога няма да се осъществи.
Често питам хората какво искат. Списъкът е доста дълъг. После ги моля да си представят живота, без да получат никое от нещата от списъка. Това, естествено, е кошмарът на всеки човек. Мнозина се разгневяват, само като чуят въпроса.
Понякога, когато приключат с изброяването на нещата, които им идват веднага на ум, ги питам какво наистина искат.
Опитвайте се да си представите какво би било, ако настоятелността на исканията ви просто изчезне. Какво ще стане, ако животът ви се превърне в прости пожелания?
Не настойчиви изисквания за нещо, което ви се струва спешно и наложително, а само тихичко пожелание за нещо,което не е налице.
Това, което аз лично искам, е да не искам. През оставащото ми време искам да съм там,където съм, за добро или лошо. Знам, че няма да стане, но го искам.
Случката с гевречетата ме научи на нещо. Когато по-малко се вкопчваме в желанието, искането се превръща в копнеж, а после в тъпа болка. Вече не изпитвам нужда да ходя или да танцувам, но от време на време чувствам тази тъпа болка. Не знам дали важи за всички хора, но аз открих, че колкото повече се научавам да живея с копнежа си, толкова повече покой ме спохожда.
Може би това е научил Буда. Желанието е просто симптом на страдание, а не импулс за действие."
"Какво научих за желанията?" - из "Знание от сърцето" Даниел Готлиб
