10.12.2011 г.

Защото тя обичаше...



Защото тя обичаше… 
Да се скита… Да открива нови светове.
Да пише… Да описва мечтаните картини.
Да слуша… Да чува красивите мигове.
Да вижда… Да попива мъдрите истини.

Защото тя мечтаеше…
За нужното… Нуждае се от топлина.
За истинското… Иска различни места.
За ценното… Цени дребните неща.
За малкото… Нейното голямо в малките неща.

Защото тя жадуваше…
За далечното… Иска то да стане близко.
За топлото… Иска то да я запали.
За красивото… Иска слънчеви картини.
За върховното… Иска тя желанието си да е вечно.

Защото тя докосва…
Сърцето… Жадуващо, но с нея вълнуващо.
Битието… Сиво, но с нея игриво.
Съзнанието… Претъпкано, но с нея отворено.
Душата… Объркана, но с нея богата.

Защото тя искаше…
Да бъде чута и разбрана.
Да бъде от светлината огряна.
Да бъде слънцето в очите.
Да бъде пламъка в сърцето.

Защото тя обича да мечтае, да жадува, да докосва, да иска…



"Всеки иска да е на върха на планината, но както добре знаеш, там има само камъни и е много студено. Да, гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по-нататък, показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да изкачваме по следващата височина."

"Проницателят"- Андри Андрюс

Перфектното сърце


Един ден, млад мъж се бил изправил насред центъра на градския площад и провъзгласявал на висок глас, че той притежава най-красивото сърце в цялата долина. Събрали се много любопитни, огромна тълпа и всички те се възхищавали на сърцето му, защото то било перфектно. Нямало никакви петна, драскотини или недостатъци. Всеки нов човек, който дойдел на площада, привлечен от възгласите на младежа, неизменно се съгласявал, че той наистина има най-красивото сърце, което бил виждал някога. Младият мъж бил много горд и се хвалел със своето сърце все по-високо и по-високо.
Внезапно, неизвестно от къде, начело на тълпата се появил един старец и заявил:
“Защо твоето сърце не е дори близо до красотата на моето?”
Младият човек и цялата тълпа погледнали към сърцето на стареца. То биело силно, но имало множество белези, в някои области имало парченца, които липсвали, а други били поставени на тяхно място, но не съвпадали напълно. Също и ръбовете му били назъбени. Всъщност на някои места дори имало цели вдлъбнатини с липсващи парчета.
Хората се оглеждали един в друг – мислели си как можел да каже, че сърцето му е по-красиво? Младият мъж видял в какво състояние се намира сърцето на стареца и се разсмял на висок глас. “Ти най-вероятно се шегуваш?” – казал му. “Сравнявайки моето сърце с твоето, моето е самото съвършенство, а твоето е някаква смесица от белези и сълзи.
“Да,” казал старецът, “Твоето сърце изглежда перфектно, но аз никога не бих търгувал с теб! Виждаш ли, всеки белег представлява човек, на когото съм дал от моята любов – откъсвайки парченце от сърцето си и давайки му го. Често той в замяна ми дава парченце от неговото сърце, което аз поставям на мястото, освободено в моето. Но защото те не са еднакви, дупката не е запълнена напълно и има празнини и назъбвания, които обичам, защото те ми напомнят за любовта, която сме споделили.
Понякога подарявам парченца от сърцето си, но в замяна не получавам част от сърцето на отсрещния човек. Тези парченца са образували празните дупчици по сърцето ми.
Въпреки, че този вид дупки са много болезнени, те не се затварят и ми напомнят за любовта, която която съм изпитвал към тези хора, а аз се надявам и чакам, че някой ден те ще ми върнат парченце от своето сърце, което да запълни празнината.

Така, че виждаш ли какво представлява истинската красота?

Младият мъж стоял безмълвен със сълзи, стичащи се надолу по бузите му. Той отишъл до стария човек, докоснал своето перфектно младо сърце и отчупил едно парче от него. Предложил го на стареца с треперещи ръце. Старият човек го поел, внимателно и на свой ред отчупил парченце от своето старо и изпълнено с белези сърце, което поставил в празнината на младежкото сърце. Тя се запълнила, но не перфектно, така че останали назъбени ръбове.
Младият мъж погледнал сърцето си, то вече не било перфектно както преди, но сега било по-красиво от всякога, заради любовта на стареца, която течала в него. Те се прегърнали и започнали да се отдалечават, рамо до рамо.
 Колко ли тъжно е да преминеш през живота с цяло, недокоснато сърце?

7.12.2011 г.

Парадоксалната история на младия човек...


Напрегнати дни. Неспокойни нощи.
Забързани действия. Необмислени думи.
Пропуснати моменти. Нагрубени хора.
Тъжни лица. Свити сърца.
Изгубени мечти. Объркани пътища.
Страдащи души. Вечно задънени улици. 

Това е живота на един млад човек в България. Много жалко.

Възпитават ни строго. Учат ни на доброта, прозрачност и сърдечност. Попиваме всичко с надежда. Надеждата за по-добро. И после? После идва съзнателния живот, който далеч не е прекрасен, но е живот.

А възможностите? Има ли смисъл да говоря за тях? Някой предоставя ли такива?

А нашите скъпи работодатели? Тяхната история е такава… Или по-скоро нашата благодарение на тях:

Днес, за да имаш добре платена работа трябва да си безсърдечен, пълен с комплекси, да имаш тук там добри контакти и рамо (така за всеки случай да има кой да те подбутне). Не ти трябва ум! О не. Вече не. Не се ценят качества като сръчност, добросъвестност, отдаденост, коректност, изпълнителност и отзивчивост. Знания? Не са ти нужни.

И тъй като съм „пришълец” (така наричат ме понякога) в столицата на моята любима страна напоследък прочитам обявите за работа и дори похождам на интервюта. И аз като всеки млад човек търся по-добри възможности, та дори само добри.

И ето тук ще споделя изискванията на 21 век за асистент с икономическо образование:

- Да имаме опит (не малък);
- Да владеем поне два чужди езика ( обаче… най-малко, и най-добре да бъдат четири);
- Да си отзивчив 26 часа в денонощието на служебния си телефон (напаст божия) и не само;
- Да осигуриш лекарства, прегледи на болни близки на ръководството;
- Да намериш детската градина на децата им ( о и занималните, моля);
- Да не забравяш сутрешното кафе на ръководителя, но докато го носиш да пуснеш 3-4 факса и да проведеш 3-4 разговора – служебни;
- Да четеш мисли – да знаеш винаги какво се иска от теб по всяко време;
- Да си и чистачка, моля, „свиваме” разходи;
- Да си винаги където трябва, че иначе лошо – некадърен ставаш;
- Да си безразличен към обиди и лош нрав на „по-големите” от теб;
- Да приемаш и отричаш комплексите – те ги нямат.
- Да имаш познания – всякакви, в повече области.

След така представената трудова характеристика сбито, но иначе представляваща 3 страници с усмивка на лицето и почти тържествен тон ти съобщават бляскавата заплата – е 600 лв. Вие да не си помислихте, че милионери ще станем. И то е 600 лв., защото родителите ти първоначално, а после ти самия си инвестирал в знания и образование, просто идеален за предоставената им позиция. И да е ясно – това е огромен компромис от тяхна страна. За благодарност ти стоиш в офиса до 21 ч., забравяш за коледни бонуси или 13-та заплата (ще я има когато годината стане 13 месеца), работиш безмълвно на официални празници и уикенди, отпуска – какво е това?

Стимулиращо нали? И аз така. Картинката ме кара още утре да запиша второ висше и още няколко допълнителни курсове за квалификация и усъвършенстване. Тази заплата е златната възможност. С нея си заплащаш за образованието и уменията, и правиш горди родителите си.

И след всичко написано до тук ще бъдем мечтатели. Избора е направен, въпреки затварящите се врати.
Приказка прекрасна за младия човек. Криворазбрана цивилизация от теб, но не си сам. Поемаме глътка въздух с гордо вдигната глава, програмираме собствената си душа и отиваме да се стимулираме.

От мен да знаете по-добрите възможности са някъде там. Но дали някой можещ, борбен, умен и не мързелив ще ги достигне? Е това не зная.


ЕДНА ДЪЛГА ПРАВА ЛИНИЯ


Веднъж един цар начертал една дълга права линия и попитал министрите си:
— Как може да се направи тази линия по-къса, без човек да се докосва до нея?
Един от министрите, когото смятали за най-мъдрия човек в държавата, се приближил и начертал близо до първата линия - друга, но по-дълга от нея.


* Oтговорите са пред очите ни. Лесни, ясни, прости.

/Индийска притчa/
Един човек може да бъде безкрайно добър и безкрайно лош.
Един човек може да се смее с глас и да плаче тихо.

Зависи как са докоснали душата му.

4.12.2011 г.

What is love - Аyo















"I love you" is so easy to say
But so many times it doesn't mean a thing
"I love you" could everything
As long as we don't know what love is
I think love is not in what we say, love is in what we do
And when we say we love we've got something to prove

What is love?

I think love is nothing but the truth
Something inside of me, something inside of you
Love is faith and loyalty
Love is sharing, love is to believe
I think that is what love could be
And so much more 'cause love is deep, love is deep

What is love?

I think love can be bold, love can be bear
Love can make you happy and lova can make you sad
Love can break your heart and love can hear your soul
Love can die and... love can roll

Виртуална лудост...


Лека мъгла разтърси сънливото ми съзнание.
Далече на огромно разстояние се разливат твоите коси. 
Повеляват на умореното сърце тихичко в твоите ръце да затупти. 
Лекичко като перце душата ми танцува в космично кабаре, следена от впития ти поглед, който я оставя наранена. Предусещам трагично вариете. 
Долети в мрачни дни през светлинни години точно тук в сивото битие, за да възкресиш от призрачни руини един луд, когото дивото зове!

Дали останах чут? Не знам, но ти дойде!

Понесени в окото на буря от спомени, два феникса в гнездото горят от рая изгонени. Преплетени в едно безкрайно същество, в игра на страст, от божественото им дихание извира власт – всяка отронена мигла е изпълнено желание за сласт. Кръстосвахме Вселената разделени и сами, излъгани, че сме единствени… Но време не прахосвахме и всеки диреше с очи безлюдните земи.

Самотните моменти са убийствени! Прелитаха светкавични комети, тресавищни полета, изгубени планети. Подминах алфа, бета до омега, адски студ и райска жега. Пречупих апокалиптични метеорити с непривични стереотипи. Съзрях те във видео щрихи и тогава разбрах, че дните велики тепърва предстоят. Просто светлинни години ни делят и излетях! С всяко ново утро всичко добиваше съвсем нов смисъл. Минавах на пряко, а не биваше. Така се бях слисал. Дори нищожното пространство от материя те скриваше. Така не бях обичал. Частица от теб ми се разкриваше в нечии очи, в които бях надничал. Оставила ми бе следа, а тя ми сочи твоите следи. И ето тичам!

В съзнанието знам има заключени истини и точно там в ъглите сред мълчание се зараждаха мъглите, отприщени от плам и ужас, отчаяние. Къде е моето сияние? Събирам по черен път трохите ням и в унес разсеях всяко колебание. Изведнъж ме осени! Защо се върна на земята? Следите падаха от небесата. И пак лети, лети, лети, падащи звезди, луни, мъглявини, сърцевини пребродени в търсенето на изгора, капнах от умора. Изцеден, подпрян, обезкуражен стоя в тъмен кът, събирам сили, звуци за из път.

Интуицията ми удари ъперкът! Но как тук в забравен от света вертеп ще чуя в теб смехът? Обърнах се зашеметен, за да се уверя, а ти стоеше изправена пред мен и обгърна ме с крила. Каква жена! Изгуби си дъхът.. Разчупих мълчанието с вик погубващ хиляди стъкла - къде се губи до сега? И пак летя пречупвайки пространството, но вече край на странството, до мен е тя! Открихме потъналите континенти в мистерии и бягахме с мустанги в диви прерии. Изтръгнах дървото на познанието и го завих в букет, а със сълзите на очарованието ти изкъпах целия си мироглед. Натъкнахме се и на Ум делфина в последната Майска година. Грях ли бе, че се промъкнахме в Райската градина? Съчувстваше на всеки разум ти. Предчувстваше, че сме създадени, за да ги възнаградим. С какво да ги дарим от първа спешност? 
Изчезнахме, за да горим за цяла вечност. Това, което сътворихме го нарекохме Човечност.
Автор: Юлиян Криваров