Викомто - Пилешка супа за влюбени души

"Баба и дядо бяха женени повече от половин век и играеха своя собствена специална игра от времето, когато се бяха запознали. Целта на играта им бе да се напише думата „викомто” на неочаквано място, което другият трябва да открие. Двамата се редуваха да крият и откриват „викомто” из цялата къща.

Чертаеха „викомто” с пръсти в съдовете с брашно и захар, за да чака този, който ще приготви следващото ядене. Пишеха я с росата върху прозорците с изглед към вътрешния двор, където баба винаги ни сервираше топъл, домашно приготвен пудинг. „Викомто” се появяваше на запотеното огледало след горещ душ отново и отново след всяко къпане. Веднъж баба дори бе развила докрай рулото тоалетна хартия, за да остави „викомто” най-отдолу.

Местата, където изникваше „викомто”, нямаха край. Малки бележници с надраскана набързо думата „викомто” откривахме и на дъската за съобщения, върху седалките на колата, или пък залепени на волана. Бележките се пъхаха в обувките и се оставяха под възглавниците. „Викомто” изписвахме в праха на полицата над камината, както и в пепелта при въглените. Тази загадъчна дума бе като част от мебелировката в къщата на баба и дядо.

Нужно ни бе много време, преди да успея истински да оценя играта на баба и дядо. Скептицизъм ми пречеше да повярвам в истинската любов – чистата и трайната. Макар че никога не съм се съмнявала във връзката на баба и дядо. Любовта им беше изключителна. Тя бе нещо много повече от малките им игри и флиртове; тя бе начин на живот. Връзката им се основаваше на привързаност и страстна обич, каквито не всеки има късмета да изживее.

Баба и дядо се държаха за ръце при всеки удобен случай. Разменяха си целувки щом случайно се бутнеха един в друг в тясната си кухничка. Довършваха един на друг изреченията си, решаваха заедно кръстословицата и главоблъсканицата във вестника. Баба ми шепнеше колко сладък бил дядо, какъв симпатичен старец бил станал. Твърдеше, че наистина умеела „да ги избира”. Преди всяко ядене двамата свеждаха глави и изричаха благодарствена молитва, задето са благословени с прекрасно семейство и добро състояние, затова че са заедно.

Ала в живота на баба и дядо имаше черен облак: баба беше болна от рак на гърдата. Болестта се бе проявила за първи път преди десет години. Както винаги, дядо не се отдели нито за миг от баба. Успокояваше я в жълтата им стая, боядисана в този цвят, за да е обградена баба от слънчеви лъчи дори когато се чувства твърде зле, за да излезе навън.

Сега ракът отново атакуваше тялото й. С помощта на бастун и силната ръка на дядо, двамата продължиха да ходят на църква всяка сутрин. Ала баба отпадаше все повече и повече, докато накрая вече не можеше да излиза от къщата. Известно време дядо ходеше на църква сам и се молеше на Бога да пази съпругата му. Но ето че един ден се случи това, от което всички се ужасявахме. Баба почина.

„Викомто”. Бе изписано с жълто върху розовите панделки на погребалния букет на баба. Щом тълпата оредя и последните опечалени си тръгнаха, лелите ми, чичовците, братовчедите и останалите членове от семейството приближиха и за последен път се събраха около баба. Дядо пристъпи към ковчега на баба, пресекливо си пое дъх и започна да й пее. Сълзите и скръбта приглушаваха дълбоката гърлена приспивна песен.

Разтърсена от собствената си мъка, никога няма да забравя този момент. Защото тогава разбрах, че макар да не съм в състояние да проумея дълбочинната на тяхната любов, бях имала привилегията да стана свидетел на неповторимата й красота.

Ви-ко-м-то: Виж Колко Много Те Обичам.

Благодаря ви, баба и дядо, че ми позволихте да видя."

"Пилешка супа за влюбени души"

"На болезнения въпрос: "Съществува ли истинската любов?", един вътрешен глас, съчувствен и спокоен, постоянен и чистосърдечен, отговаря:
Да! Потърси я, не се примирявай с когото и да е, ти си много ценен и заслужаваш да си щастлив... Не губи надежда. Господ пази за теб онова, за което най-много си мечтал, не се отказвай от идеалите и мечтите си. Няма време ли? Вече не си достатъчно млад ли? Никога не е късно. Не позволявай да се случи така, че заради желанието си да тичаш като другите,да пропуснеш целта си и да страдаш, защото не си съумял да изчакаш да се появи човекът за теб, този,който ще те накара да израснеш като личност, с когото ще създадеш красиво семейство, който ще те разбира и ще ти осигурява мира и спокойствието, от които всички се нуждаем. Защото, ако един човек не ти дава подкрепата си сега, никога няма да го направи, и когато си дадеш сметка за това, ще бъде твърде късно и може би няма да страдаш само ти, а и твоите деца.
Помисли си. Твоите деца заслужават да бъдат щастливи. Запомни, че не всички цветя растат по едно и също време, порасналата по-рано роза не е нито по-красива, нито най-голямата. Изчакай твоя момент и той ще дойде. Господ ще ти даде вярата, надеждата и силите, за да продължиш напред, когато ти се струва, че вече нищо не те интересува.
Никога не преставай да вярваш в себе си. Ако другите не вярват в теб, Господ вярва и не иска да изпреварваш неговите планове, защото си отчаян. 

Никога не се предавай и продължавай да търсиш. Докато вярваш в успеха си, ще имаш силата да опитваш и ще откриеш любовта. Имай вяра, Господ няма да те изостави и ще я намериш.
Недей да мислиш, че си загубил, когато плановете и мечтите ти не се осъществяват според твоите желания, не се предавай и продължавай да търсиш. 

Всеки път, когато научиш нещо ново за себе си или за живота, постигаш напредък. 

Не прави нищо, което да уязви уважението ти към самия себе си. 

Удовлетворението от себе си е основата на удовлетворението от живота. 

Не се утешавай с половинчата любов, потърси истинска любов, която да те изпълва. 

Господ няма да те изостави.
Само трябва да вземеш правилното решение. Ти знаеш кое е то. 

Рискувай и потърси любовта на един добър човек. Тя също те търси."

Енрике Марискал - "Приказки за подарък на чувствителни хора"

"Щом като съзряваме и се променяме, трябва да полагаме и усилия."

"Любовта е диалектика. 
Сам не можеш да израснеш. 
Винаги помни, че когато си влюбен, не бива да бягаш от отдадеността и обвързването. 
Потопи се изцяло в нея. 
Не се помайвай някъде из периферията, готов всеки момент да избягаш при първата трудност.
Любовта е и жертвоприношение. 
Трябва да пожертваш много... егото си, амбициите, уединението, тайните... 
Плитката романтична влюбеност не изисква никакви жертви. Без тях обаче няма израстване.
Любовта те променя почти изцяло, тя е ново раждане. 
Вече не си същият като преди - никога няма да бъдеш. 
Минал си през огън, пречистен си. Изисква се смелост."
 
Ошо

"... животът е твърде кратък и всеки миг трябва да се изживява пълноценно, затова отделяйте време само за хора и дейности, които са ви приятни и ви носят удовлетворение."

"Най-добре прекараната минута е онази, която инвестираш в семейството си." ♥

"Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, 

светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш."

 

Никога не се отказвай от една мечта, заради времето, 

което ще ти отнеме, за да я постигнеш. 

Времето минава - така или иначе.

Ърл Найтингейл

"Няма невъзможна любов.

Има трудна любов.

И няма лесна любов, ако е голяма...

Няма невъзможна любов. 

Има непотърсена любов.

Няма невъзможна любов. 

Има неотвоювана любов, 

поради "не мога", "не знам" 

и "не искам".

Няма невъзможна любов. 

Има неповярвана любов.

Няма невъзможна любов. 

Има отказана и заменена от лесни любови любов."

Камелия Иванова

Във някоя друга вселена...

Във някоя друга вселена...

Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие....
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
(Възпитана съм просто... не е вярно...)
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,ще ме намери.
И ще се познаем.

Caribiana ♥
http://caribiana.blogspot.com/

"Няма еднакви връзки. Това е все едно да сравняваш листата на едно и също дърво. На пръв поглед изглеждат еднакви, ала мъничките почти незабележими разлики ги правят уникални.

Това, което за вас или мен може да изглежда странен съюз, е нещо напълно обикновено за дадена двойка. Връзките се изразяват в това какво влагаш и какво извличаш. И единствено двамата обвързани могат да преценят стойността на това, което получават. 

Убедена съм, че любовта е нещо лично; тя може да бъде оценена най-добре от човека, на когото я даваш."

"Пилешка супа за влюбени души"

Защо ни е...?

За чувствата не са ни нужни думи...
Защо са ни думи, ако не идват от сърцето?

За думите не ни е нужен глас...
Защо ни е глас, ако думите не говорят?

За прегръдката не ни е нужна причина...
Защо ни е причина, ако е приятно?

За целувката не ни е нужно обяснение...
Защо ни е обяснение, ако изгаря?

"Ще посрещна днешния ден с любов в сърцето си.
А как ще го направя?
Отсега нататък ще гледам всичко с любов и ще се родя отново.
Ще обичам слънцето, защото стопля косите ми.
И дъжда ще обичам, защото пречиства духа ми.
Ще обичам светлината, защото ми показва пътя.
И тъмнината ще обичам, защото показва звездите.
Ще приветствам щастието, защото обогатява сърцето ми.
И тъгата ще понасям с търпение, защото отваря душата ми.
Ще приемам наградите, защото ми се полагат,
но и препятствията ще посрещам с удоволствие,
защото са моето предизвикателство." ♥

" Най-великият търговец на света" - Ог Мандино

"Мечта, която мечтаеш сам, е само мечта. Мечта, която мечтаем заедно, е реалност. "

Джон Ленън

"След време разбираш, че да се извини може всеки, 

но да прощават могат само тези с голяма душа."

ПАРЧЕНЦЕ УСМИВКА

Във плик от брезови листа ,
увих ти част от моята усмивка -
от ъгълчето точно...Точно там,
където свършва нейната извивка.
Заръчах и да бъде топла.
По - топла даже и от юлските лъчи.
Помолих я да се запази дълго
във крайчето на твоите очи.
И и напомних също, да ти каже
да ми я върнеш, даже да е късно.
С една целувка. Точно там -
във ъгълчето на смутените ми устни.

Caribiana

http://caribiana.blogspot.com/

Металната кутия

Миналия уикенд празнувахме петдесетата годишнина от сватбата на родителите ми. Тази сутрин те заминаха на дългоочакваното пътешествие до Хаваите. Бяха толкова развълнувани, сякаш заминаваха на меден месец.

Когато родителите ми се оженили, имали пари само за тридневно пътуване на осемдесет километра от къщи. Договорили се, че всеки път, когато се любят, ще слагат по един долар в специална метална кутия, за да спестят за меден месец на Хаваите за своята петдесетгодишнина от сватбата.

Татко беше полицай, а мама – учителка. Живеели в скромна къща и сами си правели всички ремонти. Отглеждането на пет деца било предизвикателство и понякога парите не стигали, ала какъвто и спешен случай да изниквал, татко не позволявал на мама да вземе от „Хавайската сметка”. Когато сумата нараснала, те си открили спестовен влог, а после купили облигации.

Родителите ми много се обичаха. Спомням си как татко се връщаше вкъщи и казваше на мама:

-          Имам един долар в джоба си.

А тя му се усмихваше и отвръщаше:

-          Знам как да го похарчим.

Когато някой от нас, децата, сключеше брак, мама и татко му подаряваха метална кутия и му разкриваха своята тайна, която всички намирахме за очарователна. Сега ние и петимата спестяваме за своя мечтан меден месец . Мама и татко никога не ни казаха колко пари са успели да спестят, но сумата трябва да е била значителна, защото когато осребриха облигациите си, имаха достатъчно за самолетни билети до Хаваите, за пребиваването в хотела за десет дни, както и доста пари за други разходи.

Докато на тръгване се сбогуваха с нас, татко намигна и рече:

-          Тази вечер откриваме сметка за Канарските острови. Би трябвало да ни отнеме само двайсет и пет години.

Из "Пилешка супа за влюбени души"

 

"Ако можеш да накараш едно момиче да се смее, 

можеш да го накараш да направи почти всичко."

Мерилин Монро

"Жестовете на грижа, внимание, обич, признателност и любов 

са едни от най-ценните подаръци, които можете да дадете и те не ви струват нищо."

Някой да бди над мен

Пътниците в автобуса състрадателно наблюдаваха как привлекателна млада жена с бял бастун предпазливо се качва по стълбите. Тя плати на шофьора и опипвайки разположението на седалките, продължи по пътеката и откри мястото, за което й бе казал, че е свободно. Настани се, сложи куфарчето върху коленете си и подпря бастуна до крака си.

Вече една година, откакто трийсет и четири годишната Сюзън бе ослепяла. Загуби зрението си заради неправилно поставена диагноза и внезапно бе хвърлена в свят на тъмнина, гняв, разочарование и самосъжаление. Напълно независима преди, заради този ужасен обрат на съдбата сега Сюзан бе обречена да бъде безсилен, безпомощен товар за всички около нея. „Как е възможно това да се случи на мен?” – питаше тя, а гневът бушуваше в гърдите й. Ала колкото й да плачеше, да викаше и да се молеше, си даваше ясна сметка за болезнената истина – зрението й никога нямаше да се върне.

Депресията надвисна като черен облак над някогашния й оптимистичен дух. Самото изкарване на деня се бе превърнало в упражнение по разочарование и изтощение. Единствената й опора бе нейния съпруг Марк.

Марк бе офицер от военновъздушните сили и обичаше Сюзан с цялото си сърце. Той с мъка наблюдаваше как след загубата на зрението отчаянието поглъща съпругата му, и бе твърдо решен да й помогне да си възвърне силата и увереността, необходими й, за да стане отново независима. Военният опит на Марк го бе научил как да се справя в деликатни ситуации, но все пак той разбираше, че тази битка ще бъде най-трудната в живота му.

Най-сетне Сюзан се почувства готова да се върне на работа, но как щеше да стига до там? Преди ходеше с автобуса, но сега твърде много се страхуваше да ходи сама из града. Марк предложи да я кара с колата всеки ден, макар двамата да работеха в противоположни краища на града. Отначало това успокои Сюзан и удовлетворяваше нуждата на Марк да закриля незрящата си съпруга, която се чувстваше несигурна в изпълнението и на най-дребната задача. Скоро обаче Марк осъзна, че това решение на проблема не е много удачно – претрепваха се от бързане, пък и бе твърде скъпо. Сюзан ще трябва отново да започне да ходи с автобуса, призна той пред себе си. Сърцето му се свиваше само при мисълта да й спомене за това. Сюзан все още бе толкова уязвима, толкова избухлива. Как ли щеше да реагира?

Точно както предвиждаше Марк, Сюзан бе ужасена от идеята да ходи отново с автобуса.

            -  Аз съм сляпа! – горчиво отвърна тя. – Как ще разбера накъде отивам? Имам усещането, че ме изоставяш.

Сърцето на Марк се късаше при тези думи, ала той знаеше какво трябва да се направи. Обеща на Сюзан, че всяка сутрин и всяка вечер ще пътува заедно с нея в автобуса, колкото време е необходимо, за да свикне.

И точно така стана. Всеки ден в продължение на две седмици, Марк, облечен във военната си униформа, придружаваше Сюзан на отиване и на връщане от службата й. Научи я как да се осланя на другите си сетива и най-вече на слуха си, за да се ориентира къде се намира, а също и как да се приспособи към новата си среда. Помогна й да се сприятели с автобусните шофьори, които я изчакваха да се качи и й запазваха място. Разсмиваше я дори в не така успешните дни, когато се случваше тя да се спъне на слизане от автобуса или да изпусне куфарчето си, пълно с документи на пътеката между седалките.

Всяка сутрин двамата пътуваха заедно в автобуса, след което Марк взимаше такси до службата си. Макар този начин да беше по-скъп и по-уморителен от предишния, Марк, знаеше, че е само въпрос на време Сюзан да започне да пътува сама с автобуса. Той вярваше в нея, в онази Сюзан, която познаваше преди тя да загуби зрението си, която не се боеше от никакво предизвикателство и която никога, никога не би се предала.

Най-сетне Сюзан реши, че е готова да опита да пътува сама. Дойде понеделник и преди да тръгне, тя прегърна Марк, своя временен придружител в пътуванията с автобус, съпруг и най-добър приятел. Очите й се напълниха със сълзи на благодарност за неговата преданост, търпение и любов. Тя му каза довиждане и за първи път двамата поеха в различни посоки.

Понеделник, вторник, сряда, четвъртък… Всеки неин самостоятелен ден минаваше идеално и Сюзан се чувстваше все по-добре. Справяше се! Отиваше на работа съвсем сама.

В петък сутринта Сюзан се качи на автобуса както обикновено. Докато плащаше билета си на слизане, шофьорът рече:

-  Господи, наистина ви завиждаш.

Сюзан не бе сигурна дали шофьорът говори на нея. В края на краищата кой, за Бога, би завидял на сляпа жена, която бе полагала неимоверни усилия само за да събере смелост да изживее изминалата година? Изпълнена с любопитство, тя попита шофьора:

- Защо ми завиждате?

            - Сигурно е много приятно да се грижат за теб и да те закрилят по този начин - отвърна шофьорът.

Сюзан нямаше представа за какво говори мъжът и отново попита:

- Какво имате предвид?

           - Всяка сутрин тази седмица един хубав господин с военна униформа стои на отсрещния ъгъл и ви наблюдава как слизате от автобуса. Уверява се, че пресичате благополучно улицата и ви съпровожда с поглед, докато влезете в сградата. Сетне ви изпраща въздушна целувка, отдава ви чест и се отдалечава. Имате голям късмет.

Сълзи на щастие бликнаха от очите на Сюзан. Защото макар да не можеше да види Марк, тя винаги бе усещала присъствието му. Беше щастлива, защото той й бе дарил нещо много по-голямо от зрението, нещо, което не бе нужно да вижда, за да му повярва – любовта, която можеше да донесе светлина там, където властва мрак.

Шаран Вайда

„Пилешка супа за влюбени души”

И е бяло, и тихо, и тихо...

Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела...Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...

Caribiana
http://caribiana.blogspot.com

Високо. И далече.

Високо. И далече.

Гълъби, небе и нищо повече...
Целият ми свят. Това ми стига.
Днес не вярвам вече в обичи.
Те болят. Предават те. И си отиват.
Днес не вярвам в думи. Нито в действия.
Нито в утре. Нито пък във вчера.
Днес не помня нищо. Нито търся.
Нито искам ти да ме намериш.
Днес е ден за тъжно осъзнаване.
За приемане на Тишината. И на липсата.
Днес е ден, във който ти прощавам.
И е хубаво. Почти.
Като във приказка...

Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/2012/07/blog-post_20.html#ixzz2JBe22837