Лека мъгла разтърси сънливото ми съзнание.
Далече на огромно разстояние се разливат твоите коси.
Повеляват на умореното сърце тихичко в твоите ръце да затупти.
Лекичко като перце душата ми танцува в космично кабаре, следена от впития ти поглед, който я оставя наранена. Предусещам трагично вариете.
Долети в мрачни дни през светлинни години точно тук в сивото битие, за да възкресиш от призрачни руини един луд, когото дивото зове!
Дали останах чут? Не знам, но ти дойде!
Понесени в окото на буря от спомени, два феникса в гнездото горят от рая изгонени. Преплетени в едно безкрайно същество, в игра на страст, от божественото им дихание извира власт – всяка отронена мигла е изпълнено желание за сласт. Кръстосвахме Вселената разделени и сами, излъгани, че сме единствени… Но време не прахосвахме и всеки диреше с очи безлюдните земи.
Самотните моменти са убийствени! Прелитаха светкавични комети, тресавищни полета, изгубени планети. Подминах алфа, бета до омега, адски студ и райска жега. Пречупих апокалиптични метеорити с непривични стереотипи. Съзрях те във видео щрихи и тогава разбрах, че дните велики тепърва предстоят. Просто светлинни години ни делят и излетях! С всяко ново утро всичко добиваше съвсем нов смисъл. Минавах на пряко, а не биваше. Така се бях слисал. Дори нищожното пространство от материя те скриваше. Така не бях обичал. Частица от теб ми се разкриваше в нечии очи, в които бях надничал. Оставила ми бе следа, а тя ми сочи твоите следи. И ето тичам!
В съзнанието знам има заключени истини и точно там в ъглите сред мълчание се зараждаха мъглите, отприщени от плам и ужас, отчаяние. Къде е моето сияние? Събирам по черен път трохите ням и в унес разсеях всяко колебание. Изведнъж ме осени! Защо се върна на земята? Следите падаха от небесата. И пак лети, лети, лети, падащи звезди, луни, мъглявини, сърцевини пребродени в търсенето на изгора, капнах от умора. Изцеден, подпрян, обезкуражен стоя в тъмен кът, събирам сили, звуци за из път.
Интуицията ми удари ъперкът! Но как тук в забравен от света вертеп ще чуя в теб смехът? Обърнах се зашеметен, за да се уверя, а ти стоеше изправена пред мен и обгърна ме с крила. Каква жена! Изгуби си дъхът.. Разчупих мълчанието с вик погубващ хиляди стъкла - къде се губи до сега? И пак летя пречупвайки пространството, но вече край на странството, до мен е тя! Открихме потъналите континенти в мистерии и бягахме с мустанги в диви прерии. Изтръгнах дървото на познанието и го завих в букет, а със сълзите на очарованието ти изкъпах целия си мироглед. Натъкнахме се и на Ум делфина в последната Майска година. Грях ли бе, че се промъкнахме в Райската градина? Съчувстваше на всеки разум ти. Предчувстваше, че сме създадени, за да ги възнаградим. С какво да ги дарим от първа спешност?
Изчезнахме, за да горим за цяла вечност. Това, което сътворихме го нарекохме Човечност.
Автор: Юлиян Криваров
