За книгите и хората...

"- За какво мислиш?
- Замислял ли си се, че хората и книгите си приличат? Нови, стари, скучни, забавни, тънки, дебели, евтини, скъпи, прочетени, недочетени... Книги и хора със смисъл и без мисъл в тях... Разбрани и недоразбрани... Любими и не толкова! Такива, които препрочиташ по сто пъти и винаги откриваш нещо ново в тях, което сякаш ти е убягвало и такива, към които губиш интерес още на първи прочит.
Книги и хора, в които припознаваш себе си и такива, които не те докосват с нищо. Книжки и хора за два часа и такива, с които губиш представа за времето... Хора,  които четеш като отворена книга и книги с дебели и твърди корици, съдържанието под които, обещава да е завладяващо, често обаче трудно разбираемо. Най-интересни са те - с всяка следваща страница апетитът ти за четене расте,  докато историята им не те погълне изцяло... Харесвам такива хора... Ходещи романи...
- Много ли книги си изчела?
- Достатъчно, за да се науча да чета хората..."

Боклук

"В душата си бях насъбрала твърде много непотребни спомени и емоции. Твърде дълго не изхвърлях нищо. Докато не дойде времето да приключа това. Времето да се освободя от този товар и бреме. Боже колко боклук бях насъбрала. Отворих широко всички прозорци и започнах да изхвърлям. Изведнъж се оказа, че има толкова място, широчина и простор...въздух. Аз дишах отново, свободно, и буцата в гърлото я нямаше вече. Невероятното усещане, че съм си върнала живота, вярата, надеждата и желанието да живееш. Огледах се, бяха останали наистина ценни за мен неща. Нещата, които имаха истински смисъл в живота ми."

Пукнатини...

"Може би е точно така, както каза ти - всички имаме своите пукнатини. Отначало всеки от нас е бил като непромокаем съд. И тогава нещо се е случило; някой ни е напуснал или не ни е обичал, или не ни е разбрал, а може би ние не се го разбрали, така сме го изгубили и сме се наранили един друг. И на места са се появили пукнатини. Искам да кажа, че щом започне пропукването, накрая то става непоправимо. Но имаме цялото време от момента, в който се появяват пукнатините, до мига, когато се разпадаме напълно. Единствено през този период се виждаме един друг - гледаме през собствените си пукнатини в тези на другите. Кога се видяхме лице в лице? Не и преди ти да видиш пукнатините ми и аз да погледна в твоите. Преди това виждахме единствено представите, които имахме един за друг. Все едно да гледаш през прозорец със спуснати щори без да виждаш какво има от другата страна. Но щом се появят пукнатините, светлината може да влезе вътре. Може да излезе навън."

Автор: Джон Грийн

Снимка: https://gradcontent.com/lib/600x350/couple-hands-peika1.jpg

Оправдания...

”Не приемайте от никой, никакви оправдания. Щом човек така е постъпил, значи така е искал.”

И вие се оправдавате, нали?

Моята позиция е друга.
Не е до оправдания, а до глупост.
Не е обидно.
Всеки е глупав, не постоянно.
От време на време.
За малко, за по—дълго.

Дай възможност да изслушаш колко е голяма глупост. Тя се мери.
С ускорен пулс. С болка в душата.
Със сълзата в края на окото.
С натежалите клепачи. С горчивина.

Не винаги е искал.
Но и без да е искал ще горчи.
Изслушай и чуй.
Душите имат нужда да споделят.
Олеква. И все по—малко ще горчи.

Вилянка

Приятелството...

"Вярвам, че приятел е този, който понякога влиза остро в света и в живота ти, за да те разтърси и да те събуди. Приятелят е тежката сопа на Дядо Боже, която се стоварва върху главата ти, за да ти покаже, че си отишъл много далеч от себе си. "Не се бъркам в чужди работи, големи хора сте, оправяйте се!", са думите на сътрапезника, но не могат да бъдат думите на приятеля. В тези думи само привидно има уважение към свободата на другия и към неговите решения. На втори прочит в тях прозират егоизъм и незаинтересованост. Приятелят е като майката, която се хвърля да спре детето, докато се опитва да бръкне с отвертка в контакта...

Приятелството прилича на изповед, в която изповядващият не съди. Нито от свое име, нито от името на Бога. И има вкус на силно кафе без захар. Горчи и събужда." 

Живот в скалите, М. Лалева

Снимка: https://desireeleigh.com/wp-content/uploads/2017/06/two-girls-looking-at-the-mountains-1024x683.jpg
http://s2.favim.com/orig/150511/beach-beautiful-beauty-best-friends-Favim.com-2724702.jpg

Май ми е...

Май ми е...

цветен и топъл.

Май ми е...

светъл и слънчев.

Месец на аромати. 

Месец на щастие.

Месец на трепети.

Месец на приказки.

Май ми е...

на мента парти.

на пролетен дъжд.

на повече тераса.

на повече слънце.

Месец с колебание.

Топло или прохладно?

Месец с въпроси.

Коктейл или плодова торта?

Месец с планове.

Зелено или синьо?

Месец с душа. Море ми е.

Месец, в който ще вярвам.

Вилянка

Ще ти кажа нещо...

Ще ти кажа нещо. Дано да ме разбереш от първия път... Защото втори няма да има. Само по веднъж разголвам сърцето си. Всеки следващ път е само прикритие.

Не съм от лесните хора. Трудна съм за разбиране, за споделяне, за откриване. И за обичане съм трудна. Търся все дълбокото. Онова, което разтърсва тялото ми, пренася ме в облаци, има силата да ме въздигне или събори, да ме изгради или разруши, да ме промени, да ме кара да се движа... към себе си, към теб, към нещо...

Но не и да стоя на едно място само, за да запазя сигурна зоната си на комфорт. Не ми е по силите да живея всеки нов ден като вчера и да се оплаквам, че е сив и белезникав. Вирея на силно слънце и пряка светлина. Тогава съм ясна и грея. Тогава се раздавам докрай.

Често в мен изригват вулкани, огън гори, сенки бродят, буйни реки текат... Боря се с вятърни мелници и търся Дон Кихот... Онзи, който вярва в невъзможното и има неблагоразумието да следва мечтите си. Дето и думите му да тежат. И делата му. И щипка лудост да има в сърцето му.

Гледам в очите хората и се питам какъв ли е цветът... на душата им. За да знам има ли смисъл да споделям моята. Обичам силно, когато вярвам. Отивам си... изведнъж. Връщам се понякога... но никога същата. Простор диря, за да летя. Бягам от заплетените мрежи на предразсъдъците.

Говоря много, когато съм щастлива. Пиша... за да се пренеса в моя си свят. Прескачам от тема в тема. А понякога млъквам... с ченгел не можеш ми извади думите. Прибирам се в себе си и притихвам до дихание. Издигам стени... Само за да видя кой може да ги разруши.

Препъвам се в мислите си, заспивам с илюзии, събуждам се с криле и отново политам. Страхувам се... страхувам се, че мога да падна фатално... но повече от всичко се страхувам да изгубя стихията в мен. Затова не искам да се укротя. Дори да ходя често с охлузени колене. Такава съм... И ми харесва!

Така че бягай сега. Че един ден може да ме разбереш наистина... И да поискаш да ходиш бос... по горещия пясък.

Автор: AntOurAge