До следващия път ще ме има...

Имам дарба.
Не пропускам важни неща.
А толкова се старая.
И ми иска да съм безсилна.
Оказва се, че не мога.
И винаги ме има.
Когато съм нужна.
И зная кога е това.
И съм там.
Цяла за теб.
На половина за мен.
И винаги стигам.
До следващия път.
А моята половина намалява.
На мен прашинка ми стига.
От себе си и за себе си.
И продължавам.
До следващия път.
Когато съм нужна.
Ще ме има.
До следващия път.
На половина.
До следващия удар на сърцето.
В него.
До него.
Където съм нужна.
След празник.
Никога на.
Като настинка.
Във всеки сезон.
Под различна форма.
С различни симптоми.
И ще се възстановиш.
Защото ще се разлея по теб.
И ще запълня пукнатините.
И ще си цял.
С моята половина.
И няколко прашинки.
До следващия път,
Когато пак ще ме има.

Задънена улица...

"Когато се озовеш в задънена улица, не бъди идиот, а излез, откъдето си влязал."

Смяна на годините...

"Вълнуваме се, когато годината се сменя, защото това ни изпълва с увереност, че и ние можем да се променим заедно с нея."

Р. Джоузеф Хофман

Не бързай да пускаш...

"- Пусна ли го в душата си?
- Пуснах го
- В тялото ти беше ли?
- Беше.
- Из сърцето си разходи ли го?
- Във всички стаи...бабо. И в най-тъмните и срамните.
- И сега не знаеш защо плачеш?
- Уморих се
- Не бързай да пускаш, чадо. Ще влезне, ще се поразходи, ще поразтъпче, ще оцапа, па ще се фръцне да си оди.
Онио, който е за теб - той остава. И над теб бди, като над най- крехкото цвете за теб внимава. Бори се за теб, коги сама от себе си се предала.
Дом ще построи, мъж е коги умее да създава. Не скъпи се, не инати се, не се като жертва изявява.
Дъще, он не разиграва.
- Предрешват се на други, след някой и друг месец са от чуждите по-чужди.
- Не бива да влиза в живота ти, ако няма мерака да го прави по-хубав отколкото до преди него. И ти така, дъще. Не бива. Иначе си стойте, където сте. И всеки по своему да е щастлив."

Pollini

Интимност и секс...

"Наистина ли си мислиш, че интимност са две тела, които се сливат в едно? Това ли е всичко? Секс? 

Нека ти кажа нещо. Секс можеш да правиш с почти всеки. Почти винаги. Лесно и бързо. Като игра. Игра, която писва след третият път. И колкото повече хора минават през леглото ти, толкова повече и самотата ти расте. Защото това не носи нищо. Добре де, нищо съществено. Защото в най-честата си форма сексът е просто изразходване на енергия и утоляване на нагон. Сексът не може да изпълни онези моменти, в които имаш нужда просто да усетиш, че някъде има някой, който брои секундите докато се прибереш. Не за да свали дрехите ти. А защото иска да целуне челото, ръцете и сърцето ти. Сигурно ще прозвучи задръстено, но нека ти кажа как аз разбирам интимността. Да лежиш на гърди, които са спокойни. Да е тихо и това, че споделяш мълчанието си с някого да НЕ те кара да се чувстваш неудобно. Да не си мислиш: "сега сигурно очаква нещо повече" ... ами не. Нека не очаква. Кой и кога ти каза, че мъж и жена, спокойно стоящи един до друг, трябва да бъдат любовници? Защото с колкото повече хора преспиваш, толкова повече сам си. Защото идват за малко. И за бързо. Като студено кафе, което си поръчал, но си бързал и просто го преглъщаш, защото няма време за повече. До там ли се изчерпва всичко? Не мисля. Интимността не е звук между удари и сливане на тела. Интимност и секс са две различни неща. Интимността е усещане, че си достатъчен с присъствието си, че не е нужно да бъдеш това, което другите са. Интимността е онази тишина, която е способна да измести самотата с близост на душите. Сливане на енергии. Докосване на сърца. Леко и тихо. Толкова е красиво. Колко от хората, с които си преспал помнят любимата ти песен и колко от тях знаят как да те успокоят, когато не си на себе си? 

Да, така си и мислех.

Всички правят секс, а колко хора имат някой, с който да се чувстват достатъчни? 

Просто питам."

Роланда Стефанов

Повече Мечо Пух, по-малко магаре...

Много ми е трудно да не съм права.
Близките хора знаят това.
Всичко е изтъкано от опит, широко отворени очи, възприятие, философия, чак дървена понякога.
Въпреки това - аз не зная отговорите на всички въпроси. Слава Богу, че иначе тотално бих обезмислила съществуването си.
Защо всъщност ми е нужно да съм права? Важно ми е да не съм крива. Никому. Най-вече на себе си. Там, в душата, са най-суровите ми съдници. И затова, и аз, като Мечо Пух, Прасчо и най-вече като магарето Йори (разбира се), повече ценя взаимотношенията. Да, започващи от тези с мен, завършващи с ето този непознат, който вдигайки сега поглед от телефона си поглеждам в очите.

Тук се сещам, че на Мечо Пух много му е лесно, всичко му е сладко. На мен не винаги, но това е така, защото аз не съм герой от чужда приказка, а от моята собствена, която създавам всеки ден, с всяка своя стъпка, с всяко отваряне на очите, с всяка изречена дума, с всяка усмивка.
И се оказва, че съм права. Права съм винаги, когато с чисто сърце избутам всяко его, дори и моето. Защо?
Защото ценя взаимотношенията. И обичам да обичам. Другото ме уморява и изкривява моята приказка. А искам да съм повече Мечо Пух и по-малко магарето.

Онова обичане...

Не искам онова обичане,
в което бързо влизам в сърцето. Временно. Обсебено. Силно.
А после да ти се бяга.
И да души.
Не искам от онова,
което ранява, до синьо.
Не искам онова,
което трудно се приспива.
Не искам да се закотвям в душата.
Сякаш аз съм единственото.
Не искам да съм център на Вселената,
а прашинка във вятъра.
Аз искам да пълнят душата ми,
не само да грабят.
Просто обичане. Леко.
Като премигване на око.
Като полет на гълъб.
Като смяна на сезоните.
Завинаги, някак тайно, въпреки мен.
Пламенно, но без да изгаря.
С грижа, която да знае,
че белезите не са проблем.
Проблем е мълчанието.
Със сила, която да знае,
че петната по душата са вечни.
Онова трайно обичане искам.
Да няма след него.