Често критикуваме хората. Такива били, това направили, това казали, това не направили.
Добре де, но това са си те. Да критикуваш същността на човека... Та кой си ти?
Стараем се да се приемаме такива каквито сме. Но само старанието ни не е достатъчно.
Нормално е в едни отношения (приятелски, роднински, интимни) да се променяме, да се приспособяваме към другия (другите). Нормално е и неизбежно. Хубаво е когато това се случва без натиск, със желание и така е редно да се случва. Само това е трайно и осъзнато. Всичко останало е временно.
Чувала съм думи подобни на тези: "Искам да ме харесват такъв какъвто съм.", "Аз съм такъв, ако не ти харесва...", "Не съм имал нужда да се променям..." и подобни.
Добре съгласни сме, но не точно и не с всичко.
Човек има основен (така да го нарека) характер, но в съжителство с други хора, с общуването си с целия свят се променя. Неусетно. Именно така се постига хармония със света и със себе си. Често прогонваме хора, важни за нас именно заради тази склонност към не промяна.
Питали ли сте се дали това ви прави щастливи? А ако се е искало много мъничко, за да останат част от живота ви? Ще тропнете ли с крак и ще заявите ли, че не искате да се променяте и не позволявате?
Скоро писах за това, че прекалено много мислим и то в грешни насоки. Ето това си заслужава мисъл, въпроси и търсене на отговор.
Промяната - осъзната, желана и наложителна (понякога).
Загуба - избегната, без разочарование (понякога).
Хармония - постигната, осезаема (понякога).
