Хората сме едни особени същества, нито лоши, нито добри, нито толерантни, нито крайно критикуващи... Просто сме странни.
Дори когато кажеш на ума си - "Недей да чоплиш, недей толкова въпроси да задаваш", не се получава. Наистина ми се иска да мога да се изключвам понякога. Просто излишно мъча душата си, а вероятно и тази на хората около мен...
Понякога си мисля, че колкото и да анализирам нещата те винаги са загадка. Колкото и да търся логика те винаги намират своя начин да нямат такава.
Говорихме си с приятелка, че някак си днес хората сме загубили онази много важна частица наивност. Страхуваме се, защитаваме се, като бягаме от себе си.
Мечтая за вълшебна пръчица, която да премахне целия този страх от хората, да създаде повече наивност.
