И просто мислеше. Мислеше за нещата, които има даром, за нещата, които бе завоювала, за нещата, които предстояха, за нещата, които желаеше. За нещата, изпълнени с чувство. За емоцията, която носят.
И просто умееше. Умееше да се радва на живота, на всеки приятен ден, на всяка мила дума, на всяка случайна нежност, на всяко непожелано добро, на всяка подарена усмивка, на всеки откраднат смях.
И просто ценеше. Ценеше всяка сълза в крайчето на окото си. Ценеше всяка преживяна тъга и премълчана болка.
И просто говореше. Говореше за мили неща. Говореше за реалности във фалшивости. Говореше за приказки в объркан свят. Говореше за взаимност е егоистичен свят.
И просто вярваше. Вярваше в добрите хора. Вярваше в усмивката и топлото сърце. Вярваше в себе си и малко в другите. Вярваше в чудеса и в несъществуващи неща. Вярваше в нейния свят и в мечтите.
И просто чувстваше. Чувстваше, че е там, където желае. Чувстваше много, но малко споделяше.
И просто обичаше. Обичаше без да търси в замяна. Обичаше рядко, но силно. Обичаше да дава всичко от себе си. Обичаше да греши. Обичаше да обича.
И просто предпочиташе самотата. Но не онази, която създава чувство на трагичност, а онази необходимата за чисто съзнание. Онази, която позволява да чуеш гласа на свещите, на стените, на душата си...
