Можеш да решиш само как да живееш. Сега."
Джоан Бейз
Двамата с Дар обичахме да танцуваме. Може би това бе първото нещо, което правехме заедно дълго преди да започне съвместният ни живот. Израснахме в малко планинско градче в Орегон, където почти всяка събота вечер имаше танци, понякога в клуба на земеделците, друг път в къщата на Нелсън Най. Нелсън и семейството му обичаха музиката и танците толкова много, че пристроиха към къщата си допълнителна стая, достатъчно голяма, за да побере поне три групи за кадрил. Веднъж месечно, а понякога и по-често, те канеха цялото градче на танци. Нелсън свиреше на цигулка, а дъщеря му Хоуп - на пиано, докато всички останали танцуваха.
В онези дни цялото семейство отиваше заедно на танци - включително бабите и дядовците, фермерите и наемателите, учителите и собственикът на магазина. Танцувахме на песни като "Златни пантофки" и "Червено крило", както и на по-съвременни като "Червени платноходки в залеза" и "Грях е да излъжеш".
Когато се уморяха, малките деца винаги можеше да подремнат сред палтата. Танците бяха едно от малкото семейни забавления в нашето планинско градче, което бавно се измъкваше от Голямата криза.
Дар беше на седемнайсет, а аз - на дванайсет, когато танцувахме за първи път. Той бе един от най-добрите танцьори на дансинга, както и аз. Винаги танцувахме буйно. Никакви бавни танци, нищо, което дори смътно да напомни за романтика. Бащите ни стояха до стената и гледаха. Не бяха приятели. Не разговаряха, не разменяха дори обичайни любезности. Самите те бяха добри танцьори и се гордееха с децата си. От време на време бащата на Дар се усмихваше леко, поклащаше глава и казваше, без да се обръща конкретно към някого, но така че моят баща да го чуе: "Бива си го моят хлапак в танците."
Баща ми изобщо не трепваше; държеше се така, сякаш не е чул нищо. Ала след малко подхвърляше, без да се обръща към никого: "Бива си го моето момиче в танците." И тъй като бяха от старата школа, двамата никога не ни казаха, че сме толкова добри, нито че сме запалили искрица на съперничество край стената.
Престанахме да танцуваме заедно по време на Втората световна война, когато Дар замина за пет години за Южния Тихи океан. През тези пет години аз пораснах. Когато се срещнахме отново, Дар бе на двайсет и две, а аз - почти на осемнайсет. Започнахме да излизаме заедноо - и отново да танцуваме.
Този път танцувахме за себе си - откривахме наши стъпки, наш стил, наш ритъм - нагаждахме се един към друг, наслаждавахме се на общия ни танц. Бяхме толкова добри, колкото и навремето, но този път добавихме към репертоара си и бавни танци.
За нас бе в сила метафората: животът е танц - движение и ритъм, посока, препъване, погрешна стъпка, на моменти бавен и прецизен, друг път бърз, див и весел. Изпълнявахме всички стъпки.
Две вечери преди Дар да умре, семейството беше с нас. Бяха пристигнали преди няколко дни - двамата ни сина с техните съпруги и четири от осемте ни внуци. Вечеряхме заедно и Дар седеше при нас. Не можеше да се храни от няколко седмици, ала се наслаждаваше на хубавите мигове - разказваше анекдоти, шегуваше се с момчетата за играта им на крибидж, играеше с двегодишния Джейкъб.
После, докато момичетата почистваха кухнята, аз пуснах записа на Нат Кинг Коул - "Незабравимо". Дар ме взе в обятията си, както беше отпаднал, и двамата затанцувахме.
Танцувахме прегърнати и се усмихвахме един на друг. Никакви сълзи. Отдали се бяхме на това, което бе наше любимо занимание в продължение на повече от петдесет години и ако съдбата бе предопределила друго, щяхме да му посветим още петдесет. Това бе последният ни танц - завинаги незабравим. Не бих го пропуснала за нищо на света.
Телда Бевънс
"Пилешка супа за влюбени души"
Няма коментари:
Публикуване на коментар