Искаш ли ме?
Както правя всеки ден и този петък ставам рано, за да приготвя кафе и да забъркам протеинов шейк. Флоси, съпругата ми, все още спи.
Малко след осем тя започва да излиза от унеса. Занасям й шейка, слагам сламката в устата й и когато започва да пие, леко я потупвам по бузата. Течността бавно намалява.
Седя, държа чашата и си мисля за изминалите осем години. Отначало тя просто задаваше някой несвързан или неуместен въпрос; иначе беше съвсем нормална. В продължение на две години се опитвах да разбера какво не е наред. Тя ставаше все по-раздразнителна, неспокойна, тревожна; непрекъснато беше уморена и неспособна да води разговор.
Най-сетне един невролог постави диагноза Алцхаймерова болест. Каза, че не е сигурен, но че категорична диагноза можело да се постави само след изследване на мозъчната тъкан след смъртта. Причината за това страдание била неизвестна. Не било открито и лечение.
Записах я в дневен център, където се грижат за възрастни хора. Но тя все излизаше извън границите му. Давахме й лекарства, за да е спокойна. Може би заради предозирането на едно от лекарствата, тя получи силен апоплектичен удар, след който състоянието й се влоши неимоверно: стана летаргична, невъздържана, не беше в състояние да говори ясно, нито пък да се грижи за себе си. Болката ми постепенно премина в примирение. Отказах се от всички планове, правени за времето след излизането ни в пенсия - пътувания, почивки, посещения при внуците - златните години, за които мечтаят всички възрастни хора.
Годините минаваха, а дните ми се превърнаха в рутина, трудни, самотни, привидно без никакво измеримо постижение. Тя постоянно отпадаше и отслабваше на тегло, от 57 стана 40 кг. Отделям малко време да работя в помощна група и да ходя на църква, но всеки ден я храня, къпя, готвя, изобщо от сутрин до вечер върша всички задължения на медицинска сестра и домакиня.
От време на време от обърканите процеси в болния мозък на Флоси изклокочва по някоя дума. Понякога съвсем уместна, понякога името на някой член от семейството или названието на предмет. Просто обикновена дума.
В тази петъчна сутрин, след като приключи шейка си, аз й давам малко ябълков сок, сетне масажирам ръцете й, галя челото и страните й. През повечето време очите й са затворени, но днес тя ме погледна и изведнъж от устата й излизат три поредни думи.
- Искаш ли ме?
Идеална дикция, съвсем ясно произнесени. Иде ми да подскачам от радост.
- Разбира се, че те искам, Флоси! - отвръщам, прегръщам я и я целувам.
И тъй, след месеци пълно мълчание, тя състави най-откровения въпрос, който може да зададе едно човешко същество. В известен смисъл тя говори от името на всички хора по света: онези, попаднали в лапите на греха, наркотиците, глада, жаждата, душевните болести, физическата болка... изплашени, обезсилени хора, страхуващи се от отговора, ала въпреки това достатъчно отчаяни, за да поставят въпроса.
И, Флоси, мога да ти отговоря още по-конкретно. Може би ти е трудно да проумееш какво става. Точно затова съм тук, за да ти предам Божията любов, да ти донеса цялостност, утеха и освобождение. Моите ръце помагат на Бог да върши делата си, също както ръцете на други му помагат на други места.
Въпреки недостатъците си, ние жадуваме да дарим на хората свобода, здраве и щастие, да им вдъхнем надежда за бъдещето, докато всяка сутрин носим протеинов шейк.
Парк Йорк - из "Пилешка супа за влюбени души"
Няма коментари:
Публикуване на коментар