”Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най—много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с едни и същи въпрос към Всевишния: ”Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задник?”. Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по—дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най—отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън—дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш — съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш — това е най—важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила.”
Живот в скалите, Мария Лалева
