Пътниците в автобуса
състрадателно наблюдаваха как привлекателна млада жена с бял бастун предпазливо
се качва по стълбите. Тя плати на шофьора и опипвайки разположението на
седалките, продължи по пътеката и откри мястото, за което й бе казал, че е
свободно. Настани се, сложи куфарчето върху коленете си и подпря бастуна до
крака си.
Вече една година, откакто
трийсет и четири годишната Сюзън бе ослепяла. Загуби зрението си заради
неправилно поставена диагноза и внезапно бе хвърлена в свят на тъмнина, гняв,
разочарование и самосъжаление. Напълно независима преди, заради този ужасен
обрат на съдбата сега Сюзан бе обречена да бъде безсилен, безпомощен товар за
всички около нея. „Как е възможно това да се случи на мен?” – питаше тя, а
гневът бушуваше в гърдите й. Ала колкото й да плачеше, да викаше и да се молеше,
си даваше ясна сметка за болезнената истина – зрението й никога нямаше да се
върне.
Депресията надвисна като черен
облак над някогашния й оптимистичен дух. Самото изкарване на деня се бе
превърнало в упражнение по разочарование и изтощение. Единствената й опора бе
нейния съпруг Марк.
Марк бе офицер от
военновъздушните сили и обичаше Сюзан с цялото си сърце. Той с мъка наблюдаваше
как след загубата на зрението отчаянието поглъща съпругата му, и бе твърдо
решен да й помогне да си възвърне силата и увереността, необходими й, за да
стане отново независима. Военният опит на Марк го бе научил как да се справя в
деликатни ситуации, но все пак той разбираше, че тази битка ще бъде
най-трудната в живота му.
Най-сетне Сюзан се почувства
готова да се върне на работа, но как щеше да стига до там? Преди ходеше с
автобуса, но сега твърде много се страхуваше да ходи сама из града. Марк
предложи да я кара с колата всеки ден, макар двамата да работеха в противоположни
краища на града. Отначало това успокои Сюзан и удовлетворяваше нуждата на Марк
да закриля незрящата си съпруга, която се чувстваше несигурна в изпълнението и
на най-дребната задача. Скоро обаче Марк осъзна, че това решение на проблема не
е много удачно – претрепваха се от бързане, пък и бе твърде скъпо. Сюзан ще трябва отново да започне да ходи с
автобуса, призна той пред себе си. Сърцето му се свиваше само при мисълта
да й спомене за това. Сюзан все още бе толкова уязвима, толкова избухлива. Как
ли щеше да реагира?
Точно както предвиждаше Марк,
Сюзан бе ужасена от идеята да ходи отново с автобуса.
-
Аз съм сляпа! – горчиво отвърна тя. – Как ще разбера
накъде отивам? Имам усещането, че ме изоставяш.
Сърцето на Марк се късаше при
тези думи, ала той знаеше какво трябва да се направи. Обеща на Сюзан, че всяка
сутрин и всяка вечер ще пътува заедно с нея в автобуса, колкото време е
необходимо, за да свикне.
И точно така стана. Всеки ден
в продължение на две седмици, Марк, облечен във военната си униформа,
придружаваше Сюзан на отиване и на връщане от службата й. Научи я как да се
осланя на другите си сетива и най-вече на слуха си, за да се ориентира къде се
намира, а също и как да се приспособи към новата си среда. Помогна й да се
сприятели с автобусните шофьори, които я изчакваха да се качи и й запазваха
място. Разсмиваше я дори в не така успешните дни, когато се случваше тя да се
спъне на слизане от автобуса или да изпусне куфарчето си, пълно с документи на
пътеката между седалките.
Всяка сутрин двамата пътуваха
заедно в автобуса, след което Марк взимаше такси до службата си. Макар този
начин да беше по-скъп и по-уморителен от предишния, Марк, знаеше, че е само
въпрос на време Сюзан да започне да пътува сама с автобуса. Той вярваше в нея,
в онази Сюзан, която познаваше преди тя да загуби зрението си, която не се
боеше от никакво предизвикателство и която никога, никога не би се предала.
Най-сетне Сюзан реши, че е
готова да опита да пътува сама. Дойде понеделник и преди да тръгне, тя прегърна
Марк, своя временен придружител в пътуванията с автобус, съпруг и най-добър
приятел. Очите й се напълниха със сълзи на благодарност за неговата преданост,
търпение и любов. Тя му каза довиждане и за първи път двамата поеха в различни
посоки.
Понеделник, вторник, сряда,
четвъртък… Всеки неин самостоятелен ден минаваше идеално и Сюзан се чувстваше
все по-добре. Справяше се! Отиваше на работа съвсем сама.
В петък сутринта Сюзан се качи
на автобуса както обикновено. Докато плащаше билета си на слизане, шофьорът
рече:
-
Господи, наистина ви завиждаш.
Сюзан не бе сигурна дали
шофьорът говори на нея. В края на краищата кой, за Бога, би завидял на сляпа
жена, която бе полагала неимоверни усилия само за да събере смелост да изживее
изминалата година? Изпълнена с любопитство, тя попита шофьора:
- Защо ми завиждате?
- Сигурно е много приятно да се грижат за теб и да те
закрилят по този начин - отвърна шофьорът.
Сюзан нямаше представа за
какво говори мъжът и отново попита:
- Какво имате предвид?
- Всяка сутрин тази седмица един хубав господин с военна
униформа стои на отсрещния ъгъл и ви наблюдава как слизате от автобуса. Уверява
се, че пресичате благополучно улицата и ви съпровожда с поглед, докато влезете
в сградата. Сетне ви изпраща въздушна целувка, отдава ви чест и се отдалечава.
Имате голям късмет.
Сълзи на щастие бликнаха от
очите на Сюзан. Защото макар да не можеше да види Марк, тя винаги бе усещала
присъствието му. Беше щастлива, защото той й бе дарил нещо много по-голямо от
зрението, нещо, което не бе нужно да вижда, за да му повярва – любовта, която
можеше да донесе светлина там, където властва мрак.
Шаран Вайда
„Пилешка супа за влюбени души”
