"А любовта се случва в онази секунда, 

в която се осмелиш да вдигнеш глава и да погледнеш в нечии очи… 

Това стига, само това!"

Промяната е естествения ход на живота. А той сам по себе си е низ от емоции. Емоции на щастие. Емоции на тъга. Цветни емоции. Емоциите, без които не можем. През повечето време сме господари на тези емоции. Момент на изненада винаги има и би било хубаво да има. 

Страхът от промяна винаги ще го има... Чувството, че се пускаш на дълбокото без да можеш да плуваш, но винаги можеш. И винаги има изход. От теб се иска единствено да държиш сърцето си изпълнено с любов, надежда и вяра. Човекът е единственото същество с неизчерпаема вяра. А с любовта идва надеждата.

"Когато човек вярва в себе си,

не се опитва да убеждава другите.

Когато е доволен от себе си,

не се нуждае от одобрението на другите.

Когато човек се приема,

целият свят го приема."

Танцът - Пилешка супа за влюбени души

 

"Не можеш да избереш как и кога да умреш.
Можеш да решиш само как да живееш. Сега."
Джоан Бейз

     Двамата с Дар обичахме да танцуваме. Може би това бе първото нещо, което правехме заедно дълго преди да започне съвместният ни живот. Израснахме в малко планинско градче в Орегон, където почти всяка събота вечер имаше танци, понякога в клуба на земеделците, друг път в къщата на Нелсън Най. Нелсън и семейството му обичаха музиката и танците толкова много, че пристроиха към къщата си допълнителна стая, достатъчно голяма, за да побере поне три групи за кадрил. Веднъж месечно, а понякога и по-често, те канеха цялото градче на танци. Нелсън свиреше на цигулка, а дъщеря му Хоуп - на пиано, докато всички останали танцуваха.

В онези дни цялото семейство отиваше заедно на танци - включително бабите и дядовците, фермерите и наемателите, учителите и собственикът на магазина. Танцувахме на песни като "Златни пантофки" и "Червено крило", както и на по-съвременни като "Червени платноходки в залеза" и "Грях е да излъжеш".

      Когато се уморяха, малките деца винаги можеше да подремнат сред палтата. Танците бяха едно от малкото семейни забавления в нашето планинско градче, което бавно се измъкваше от Голямата криза.

      Дар беше на седемнайсет, а аз - на дванайсет, когато танцувахме за първи път. Той бе един от най-добрите танцьори на дансинга, както и аз. Винаги танцувахме буйно. Никакви бавни танци, нищо, което дори смътно да напомни за романтика. Бащите ни стояха до стената и гледаха. Не бяха приятели. Не разговаряха, не разменяха дори обичайни любезности. Самите те бяха добри танцьори и се гордееха с децата си. От време на време бащата на Дар се усмихваше леко, поклащаше глава и казваше, без да се обръща конкретно към някого, но така че моят баща да го чуе: "Бива си го моят хлапак в танците."

     Баща ми изобщо не трепваше; държеше се така, сякаш не е чул нищо. Ала след малко подхвърляше, без да се обръща към никого: "Бива си го моето момиче в танците." И тъй като бяха от старата школа, двамата никога не ни казаха, че сме толкова добри, нито че сме запалили искрица на съперничество край стената.

Престанахме да танцуваме заедно по време на Втората световна война, когато Дар замина за пет години за Южния Тихи океан. През тези пет години аз пораснах. Когато се срещнахме отново, Дар бе на двайсет и две, а аз - почти на осемнайсет. Започнахме да излизаме заедноо - и отново да танцуваме.

     Този път танцувахме за себе си - откривахме наши стъпки, наш стил, наш ритъм - нагаждахме се един към друг, наслаждавахме се на общия ни танц. Бяхме толкова добри, колкото и навремето, но този път добавихме към репертоара си и бавни танци.

За нас бе в сила метафората: животът е танц - движение и ритъм, посока, препъване, погрешна стъпка, на моменти бавен и прецизен, друг път бърз, див и весел. Изпълнявахме всички стъпки.

       Две вечери преди Дар да умре, семейството беше с нас. Бяха пристигнали преди няколко дни - двамата ни сина с техните съпруги и четири от осемте ни внуци. Вечеряхме заедно и Дар седеше при нас. Не можеше да се храни от няколко седмици, ала се наслаждаваше на хубавите мигове - разказваше анекдоти, шегуваше се с момчетата за играта им на крибидж, играеше с двегодишния Джейкъб.

     После, докато момичетата почистваха кухнята, аз пуснах записа на Нат Кинг Коул - "Незабравимо". Дар ме взе в обятията си, както беше отпаднал, и двамата затанцувахме.

Танцувахме прегърнати и се усмихвахме един на друг. Никакви сълзи. Отдали се бяхме на това, което бе наше любимо занимание в продължение на повече от петдесет години и ако съдбата бе предопределила друго, щяхме да му посветим още петдесет. Това бе последният ни танц - завинаги незабравим. Не бих го пропуснала за нищо на света.

Телда Бевънс

"Пилешка супа за влюбени души"

"Единственото нещо, от което никога не можем да получим достатъчно, е любовта.

И единственото нещо, от което не даваме достатъчно, е любовта."

Хенри Милър

"Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти."

"С дъх на канела" - Никълъс Спаркс

Самодостатъчен? Дефиниция, моля?

 

Казват, че трябва да се почувстваш самодостатъчен, за да можеш да отвориш сърцето си за някого... Много се писа, много се каза на тази тема. Мисля, че дойде време и аз да кажа моята гледна точка. Тя вероятно не е много различна от останалите, но си е моя, някак лично преживяна. Всички знаем, че личното си е лично и ничие друго не би могло да ни даде отговорите, които търсим и които желаем.

Изпадаме в онези моменти, в които мразим целия свят, живота, съдбата и смятаме, че живота е несправедлив с нас, с нашите любими хора... Ами не. Живота си е живот. Той винаги ни дава най-хубавото, което може да ни даде днес и сега. Друг е въпроса, че ние умеем да извличаме от това най-лошото, което желаем. И го правим всекидневно. И после дай ни да мрънкаме...

Случвало ли ви се е да бъдете щастливи само защото кухнята ви ухае на палачинки и вкусно кафе? Или само защото сте усетили, че сърцето ви е живо и може да чувства любов? Или защото най-добрата ви приятелка преживява най-красивата приказка в живота си? Или защото вечер когато заспивате в съзнанието ви изплуват картини, които вие сте сътворили през деня? Или само като си помислиш за любима усмивка, глас, присъствие и това те изпълва с емоция?

На мен ми се случва, всеки ден. Често ме питат на какви хапчета съм? И как може хората, природата и преживяванията да ме зарежда по този начин? Нямам обяснение. Може би съм избрала да се чувствам добре и се чувствам. Може би живота не е толкова "лош" с мен. Може би, ама на дали. :) Да, аз също съм един обикновен човек със своите неволи, нещастия, лоши хора, недоразумения, но някак не намирам много време за тях, а намирам време за хубавото. И ми е хубаво. Близки хора могат да потвърдят, че често казвам "Давам си почивка от мечти!" не се получава. Днес го казвам и утре сутрин съм създала няколко нови! :) Не веднъж съм казвала, че не е лесно да си "Вилянка" и че "Вилянка" не е само име, а състояние. :) Познавам не малко такива състояния около мен, намиращи се в човешки тела.

И за всичко това вероятно има някаква по висша причина от мен и от теб. Не искам да я знам, не искам да знам всичко, защото искам да живея и да откривам, да творя и да чувствам.

Малко се отклоних от първоначалната идея на словоизлиянията ми, но се връщам в "правия път". :)  Какво означава да си самодостатъчен или да отвориш сърцето си? Та то не е буркан, нито консерва. Въпреки, че понякога може да се чувствате така не живейте с тази мисъл, че по-добре няма да ви стане. Напротив - депресията, апатията, лошото настроение и негативните емоции дебнат зад всеки ъгъл. 

Не знам как мислите вие. Ще ми бъде интересно да споделите своята гледна точка по така обсъжданата тема. Но знам нещо за себе си.

Обичам сутрин да имам на кого да пожелая "Добро утро".

Обичам вечер, заспивайки в съзнанието ми да изплува нечий любим образ.

Обичам да се събуждам от прегръдката на любим човек.

Обичам желанието си да готвя за някой, аромата на неделната закуска споделена с любов.

Обичам чувството, че свободата не ми е толкова важна, а и никой не цели да ми я отнема.

Обичам усещането, че краката са отлепени от земята.

Обичам да виждам в очите блясък и онзи поглед казващ "Всичко ще бъде наред, ти само бъди себе си."

Обичам да правя планове за бъдещето, което ще бъде трудно, красиво, истинско, пожелано и мечтано.

Обичам да правя "неща" за него.

Обичам да разказвам деня си, цялата изпълнена с емоция.

Дори обичам да идвам в повече на човека отсреща с моите емоции и той да няма нищо против и да знае, че просто това съм аз и всяко различно състояние ще бъде някой друг.

С малко думи: Обичам да обичам. 

Това усещам когато не искам нищо от човека отсреща. А просто да бъде там. Да го има. Просто да знам, че е добре, че мечтае, че живее. И всичко това ми носи усмивка, топлина, там на онова място, което явно всички смятат, че държим в буркан в мазето. 

И се влюбвам все повече. :)

Ако това означава да съм си самодостатъчна значи съм. :)