Животът не е сложен. Сложен го правим ние с нашето бездействие.

Започвам да се уча да не се "впрягам" толкова за всичко, което ме заобикаля. Това не означава да стана безчувствена. Не. Това може би е единственото нещо, което бих нарекла невъзможно да сторя със себе си. А защо да го правя? Не храних ли тази душа толкова години и с какво ли не именно, за да е такава. Да чувства, да вижда, да обича, да плаче, да боли, да бъде. 

Аз съм жена и винаги ми трябва причина. Не намирам основателна причина да спра да чувствам. По-скоро намирам причина да възпитавам емоциите си и да ги имам там, където преценя, че са нужни в повече или по-малко. 

Чух много дефиниции на "не се впрягай". Всички ми допадат. Знам, че животът е кратък. Много кратък. Докато се обърнеш и е изчезнал. Нали не сте забравили, че е само един? Дори за миг ако се разсеете и забравите тази малка, но важна подробност съм сигурна, че точно той отново в припомня, че сте тук, за да го живеете, защото е единствен. 

Смятам да не се разсейвам занапред. Той ми е един и ще си го изживея с всички падания и ставания, с всички усмивки и сълзи, с всички радости и болки, с цялата любов и самота и всичко останало, което живота всеки ден поставя на пътя ми (с цел, по-висша от мен и теб, от него, нас, тях). 

Не забравям, че щастието е избор, но не чужд, а личен, собствен, осъзнат, направен, пожелан.

Моя живот е моя живот. Моето щастие е мое щастие. И само аз знам как да го изживея. Със сърце, емоция, любов, усмивка. Заради самата мен, а не, защото някой "казва". Не, казвам на себе си само и единствено аз.

Много се разсейваме. Много се губим. Трудно се намираме. Малко чувстваме. Много плачем. Много бягаме. Много се разпиляваме. Много се унищожаваме.

Малко правим. Малко говорим. Малко сме цялостни. Малко сме хора. Малко обичаме.

Малко искаме. Малко мислим. Малко мечтаем. Малко живеем.

Животът не е сложен. Сложен го правим ние с нашето бездействие.

Като искаш - вземи.

Като обичаш - люби.

Като плачеш - потърси.

Като чувстваш - сподели.

Като мечтаеш - сбъдвай.

Като бленуваш - целувай.

И ако утре си отида от този живот искам да знам, че съм направила всичко, което съм пожелала и всичко, което идва от сърцето ми.

"Не е първата, но ако заради нея си забравил имената на другите, това е достатъчно!"

''Живот назаем'' Ремарк

Притча за справедливостта в любовта...

Имало едно време три сестри. Едната била мързелана. Втората – зла като усойница. А третата била и умница, и красавица, и работливка – да й се ненарадваш.

Една сутрин пред вратата им спряла каруца. Сестрите излезли да погледнат кой е дошъл. В колата седяла непозната възрастна жена.

- Коя си ти? – попитали момичетата.

- Аз съм Съдбата. Дойдох да ви намеря съпрузи.

Тя ги качила при себе си в колата и потеглили. Скоро спрели в едно село. Видели, че в полето един млад момък оре и работата гори в ръцете му. Каквото имало да се поправя или изгражда в селото – все при него ходели.

- Ето, това е твоят мъж – казала Съдбата на мързеливата сестра. Тя слязла, а колата продължила нататък.

Отишли в следващото село. Там живеел момък, който не отказвал помощ на никого. Бил добър и грижовен към всички – от първенците до уличните кучета.

- А това е твоят – казала Съдбата на втората сестра. Тя слязла и колата продължила пътя си.

Стигнали и до трето село. В последната къща, потънал в мръсотия, лежал пияница и похърквал. Спряла Съдбата колата си и казала на третата сестра:

- А този е твоят мъж.

Разплакала се хубавицата.

- Защо на мен се падна такъв? На сестрите ми намери най-добрите, най-способните момци, а на мен – този нехранимайко. Няма ли за мен по-добри мъже?

- Има – въздъхнала Съдбата. – Но само този не може без тебе.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за пеперудата...

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина. Случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а пукнатината оставала все така малка.

На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула.

Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило. През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може тялото й да укрепне, крилатай да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Ако можехме да живеем, без да срещаме трудности, щяхме да сме ощетени. Нямаше никога да заякнем и да полетим.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за таралежите...

По време на ледниковата епоха много животни измрели от студ. Таралежите, като видели това решили да се съберат на групи. Така щели да се топлят взаимно.

Ако не бил един проблем: с бодлите си всеки наранявал най-близките до него.

Тогава решили да се отдалечат и започнали малко по малко да умират от измръзване.

Трябвало да вземат решение: да приемат бодлите на другарчетата си или да изчезнат от лицето на Земята.

Мъдростта надделяла и решили да останат заедно.

По този начин се научили да живеят с малките рани, нанесени им от най-близките до тях същества, защото най-важна била тяхната топлина.

Така таралежите успели да просъществуват.

Изводът: Най-добрата връзка не е тази, която свързва идеалните хора, а онази, при която всеки се научава да живее с дефектите на другите и да признае техните качества.

Източник: http://www.obekti.bg

Притча за силата на характера...

Една дъщеря отишла при майка си да й разкаже за трудностите, които преживява. Не знаела как да се справи, била отчаяна и уморена от всичко.

Майката не казала нищо в отговор. Просто я хванала за ръката и я завела в кухнята. Напълнила три тенджери с вода и сложила всяка една от тях на силен огън. В първата сложила моркови, във втората - яйца, а в третата - кафе. Оставила ги да се варят и седнала, без да каже нито думичка. 

След известно време изключила печката. Извадила морковите, яйцата и кафето, като ги поставила в отделни съдове.

“Виж какво се промени!” подканила тогава дъщеря си.

Тя видяла, че морковите са омекнали, яйцето е твърдо сварено, а кафето е разтворено във водата и от него се носи прекрасен аромат.

“Какво означава всичко това?”, попитала дъщерята.

Майката обяснила, че морковите, яйцата и кафето били подложени на едно и също изпитание - кипящата вода. Само че те реагирали по различен начин. Морковите влезли в огъня здрави, твърди и изглеждало, че нищо не може да ги промени. Но малко след това, подложени на силния огън, омекнали и станали слаби. Яйцето било чупливо. Само една тъничка черупка защитавала меката сърцевина. Но след като било в кипящата вода, то станало здраво и твърдо. 

“Така е и с хората. Тези, които изглеждат силни, могат да се пречупят там, където слабите и крехките ще се окажат по-устойчиви.”

“А кафето?”

“О! Това е най-интересното! Кафето се е разтворило във водата и я променило напълно - виж как само как приятно ухае!”

“Кое от тях си ти?”, попитала майката. “Когато огненото изпитание почука на вратата, как реагираш? Като моркова, яйцето или кафето?”

Източник:http://www.obekti.bg

"Хората имат две страни. Лоша и добра. Минало и бъдеще. 

И трябва да приемем и двете, когато обикнем някого."