Розовите очила...

”Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най—много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с едни и същи въпрос към Всевишния: ”Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задник?”. Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по—дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най—отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън—дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш — съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш — това е най—важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила.”

Живот в скалите, Мария Лалева

Откъде ме намери такава...

Любовта е...

”Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко настояване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, приятелски компании, професии, амбиции, слава, секс. С което превръщаме себе си в зависими, несвободни и доста често тъжно-смешни клоуни, живеещи в имитация на любов. Плуваме в любов, а се давим в лъжи. Бог ни е изпратил любовта, за да не забравяме какви големи души носим. Но не ни е отнел избора да сме малки. Този избор е изцяло наш. Лошото е, че учим и децата си на малки избори. Няма как да научиш някого на нещо, което ти самият не знаеш. Дано ни простят.”

Живот в скалите, М. Лалева

Познаваш ли я?

"- Познаваш ли я?

- Да.

- Запознай ме!

- Добре, но нека първо ти разкажа за нея.

Виждаш, че е красива... но тя е от онези – безплатно красивите.
Без нужда от грим или старание.
Красотата й идва някак естествено – отвътре.
Обаче това е само повърхността.
Далеч не е най-интересното.
Тя обича приключенията. Не ги търси. Те сами я намират.
Едно е сигурно обаче – с нея никога, никога няма да ти е скучно.
Създадена е да изпъква, но е някак случайно и съвсем не нарочно.
Огънят в косите й се забелязва отдалеч – „ Целуна ме слънцето ” – така ми каза веднъж.
Огънят в очите й обаче, е по-силен. Това е първото, което ще забележиш у нея.
Можеш с месеци да се чудиш, с какво този поглед е по-различен и защо не можеш да си го избиеш от главата.
Нека ти спестя времето – любопитство. Любопитство към всичко и към всеки.
А ако си късметлия и събудиш любопитството й към себе си, и теб те очаква приключение.
Не знам как ще я спечелиш, обаче.
Нека само ти кажа, че тя няма да се впечатли от скъпата ти кола. Твърде заета е да гледа небето.
Няма дори да погледне скъпия ти часовник. По скоро ще го свали от ръката ти и ще го изхвърли, защото времето за нея не е важно.
Дали си облечен в най-модерните дрехи или в дрипи, за нея няма значение. Тя не вижда дрехите. Вижда хората в тях.
Някога срещал ли си момиче, което не е предубедено? Което никога не съди?
От нея няма да чуеш забележки или злобни подмятания.
Когато не харесва нещо, просто го подминава. И толкова! Не поглежда назад.
Няма тема.
Ще ти отнеме години да я изучиш и накрая пак няма да си я разбрал напълно.
Просто тя, не е точна наука.
Не можеш да я обхванеш в рамка. Не се и опитвай даже! Ще я счупи!
Цветна е. Като екзотична птица. И също толкова свободна и независима.
Да я опитомиш ще е жалко. За света ще е жалко. За теб също.
Когато й се лети, остави я да полети. Ще се върне при теб... но само ако заслужаваш.
Има страхотно чувство за хумор. С нея ще се смееш, както не си се смял до сега.
Знаеш ли защо? Защото ще е наистина смешно. Без заучени фрази. Без повтарящи се вицове. Просто чист, гъделичкащ хумор.
Често си говори с бездомници, странници и с хората, които никой не забелязва.
Недей да нервничиш ако спре и заговори някой непознат – както казах, тя не вижда, с какво е облечен човек, или какъв цвят е кожата му… Тя вижда душите. И ако душата е добра, се разхожда в най-скритите й кътчета.
С нея можеш да си говориш на всякакви теми и по всяко време. Събуди я в три през нощта с въпрос! Повярвай ми, няма да ти се разсърди. Ще те изненада с мисленето си. Дори да не си съгласен, винаги й давай шанс да ти обясни защо мисли така. Зад всяко твърдение стоят безброй причини и следствия. Кое от кое по-интересни.
Искаш да те запозная, но нея ще трябва да я заслужиш.
Да я спечелиш.
Трудно е! Тя не се трогва от обичайните цветя и подаръци.
С нестандартните хора се налага да си нестандартен.
Да мислиш! Да слушаш внимателно!
Да се стараеш!
Казах ти че ще е трудно.
Да й разбиеш сърцето ли? Моля те! По скоро тя ще разбие твоето. Няма да е нарочно.
Да я задържиш също ще е ужасно трудно. Тъкмо ще решиш, че си я спечелил и ще трябва да се връщаш отначало.
Все нещо няма да ти е достатъчно за да я разбереш напълно, но и тя никога не разкрива всичките си тайни.
Не, тя не е от този свят и само ако ти позволи ще можеш да отидеш в нейния.
А стъпиш ли веднъж там, връщане няма.
Ти няма да искаш да се върнеш.
Защо ли?
Ще е все едно до сега да си бил сляп и изведнъж да прогледнеш.
Извинявай, но повърхностните момичета, с които се срещаш, вече няма да са ти интересни.
Така че помисли добре и ми кажи – Да те запозная ли? Защото след това, връщане обратно няма!"

Равновесие...

”В самотата винаги има хаос. И безвремие. Но когато нещо даде център на този хаос, създава от него вселена. И се ражда нов живот. И време, в което този живот да израстне, да се развие, да цъфти и да си отиде...
... за да съществува равновесие, нещо трябваше да си отиде, нещо да остане, друго да се промени. Но всичко е свързано в едно. И нищо не може да се случи самоцелно и без смисъл.”

Живот в скалите, М. Лалева

За книгите и хората...

"- За какво мислиш?
- Замислял ли си се, че хората и книгите си приличат? Нови, стари, скучни, забавни, тънки, дебели, евтини, скъпи, прочетени, недочетени... Книги и хора със смисъл и без мисъл в тях... Разбрани и недоразбрани... Любими и не толкова! Такива, които препрочиташ по сто пъти и винаги откриваш нещо ново в тях, което сякаш ти е убягвало и такива, към които губиш интерес още на първи прочит.
Книги и хора, в които припознаваш себе си и такива, които не те докосват с нищо. Книжки и хора за два часа и такива, с които губиш представа за времето... Хора,  които четеш като отворена книга и книги с дебели и твърди корици, съдържанието под които, обещава да е завладяващо, често обаче трудно разбираемо. Най-интересни са те - с всяка следваща страница апетитът ти за четене расте,  докато историята им не те погълне изцяло... Харесвам такива хора... Ходещи романи...
- Много ли книги си изчела?
- Достатъчно, за да се науча да чета хората..."

Боклук

"В душата си бях насъбрала твърде много непотребни спомени и емоции. Твърде дълго не изхвърлях нищо. Докато не дойде времето да приключа това. Времето да се освободя от този товар и бреме. Боже колко боклук бях насъбрала. Отворих широко всички прозорци и започнах да изхвърлям. Изведнъж се оказа, че има толкова място, широчина и простор...въздух. Аз дишах отново, свободно, и буцата в гърлото я нямаше вече. Невероятното усещане, че съм си върнала живота, вярата, надеждата и желанието да живееш. Огледах се, бяха останали наистина ценни за мен неща. Нещата, които имаха истински смисъл в живота ми."