Мълчанието... - Историите на една номадка

”... мълчанието е начин да се вслушаш във вътрешните си гласове и да се  задълбочиш в неизказаните още мисли и чувства. Бях започнала да се наслаждавам да се намирам в група, в която никой не говори. Сякаш умението за самоанализ се задълбочава благодарение на безмълвната енергия, която си проправяше път от външната към вътрешната душа на човек.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Историите на една номадка...

”Аз съм жаба в кокосова черупка и трябва да остана в своя малък свят дори и ако той понякога не е толкова удобен. Човек се обърква, когато се отклони от своя път. Богат или беден, трябва да търсиш щастие в собствения си свят. Всички можем да постигнем едно и също щастие, но вие трябва да вървите по своя път, в своя свят, а аз - в моя. Това е животът. Три по три не винаги е девет. Понякога е четири.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Той я гушна...

"Той я гушна и отнесе до брега. Без никакво предупреждение я хвърли във водата. Тя се стресна, но след това се зарадва на шегата.
"Как е водата, попита баща ѝ"
"Приятна е", отвърна тя.
"В такъв случай, когато занапред искаш да разбереш нещо - потопи се в него"

Историите на една номадка

”Нямах никакво намерение да се нагаждам и не желаех да бъда определяна от мъжа, с когото съм. Новото ми аз се чувстваше непокорно, то търсеше вълнения, бе изпълнено с енергия да изследва света. Нямаше начин да седя тук и да се самосъжалявам, мислейки, че единственият начин да се радвам на живота, е с мъж.

Нямах вещи, нямах дом, нямах предварителни очаквания и бях свободна да си създам живот, който да ми допада на мен самата. Най-хубавото бе, че вече бях вкусила от това, което исках...

Реших, че ще продължа да проучвам света, без да обръщам внимание на всички онези, които определят как би трябвало да живеят хората.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман

Сантименталност в солени дни...

Сантименталност в солени дни.
Пясък на вълни.
Трепети нежни.
Морето залива ги.
Душата си знае.
И помни.

Нежен вятър гали пясъчни коси.
Солено сгушено море.
Пясък изтича между пръстите.
Скалите разказват история.
История на докосването.
Докосването има свята памет.
Докосваш сълзите и знаеш, че не са твои.
Докосваш ръцете и знаеш, че не са силни.
Устните изговарят тихи слова.
Едва доловими.
Говори душата. А толкова й се мълчи.
В края на устните има усмивка.
Замечната по минали дни.
Боляло е някога от сантименталност, но вече е тихо.
Тишина с привкус на желание.
Тишина в безмълвни солени дни.
Принцесата е уморена.
Завива се с морския залез.
Изгася светлината на желанието.
Бавни са мислите.
Не искат да бързат.
Добре им е.
За обичане е този живот.
Малко повече сол.
Достатъчно слънце.
И утрешен ден.

Вилянка

За паузите в живота...

За паузите в живота.
Или защо е необходима пауза...

Защото душата има нужда,
нужда да се изпразни,
за да се напълни отново.
За да й е ясно,
с какво иска да е пълна.

Защото сърцето има нужда,
нужда да е леко,
за да е възможно да натежи,
от емоции, от онези загряващите,
с които тежината няма да дърпа главата на долу.

Защото очите имат нужда,
нужда да са влажни,
за да видят,
да видят по различен начин залеза,
залеза на нещо, изгрева на ново.

Защото ръцете имат нужда,
нужда да помнят,
за да не се вкопчват,
в нещо, което не е тяхно и не е било,
тяхното се усеща,
с душата, със сърцето, с очите.

Паузите. Онези 21 грама.

Вилянка

Крайностите...

”- Крайностите не са ли белег за липса на въображение у човека?
- Има огромна ирония в крайностите, синко! Когато обичаш, забелязваш и помниш детайлите. Когато мразиш, пак забелязваш и помниш същото. Много често точно този детайл, който си обожавал у някого, се превръща в най-мразения впоследствие.
- А кое пропускаш тогава? И кое забравяш?
- Тихата истина да си верен на цялата картина. Да си справедлив към цялата картина...
- Значи не е до липса на въображение, а до  невъзможност да обхванеш смисъла на детайла в контекста на цялата картина, така ли? И тогава изпадаш в крайност като оценка, но си ограничен в детайла, което пък означава, че си неточен във възприемането на цялата картина.”

Живот в скалите, М. Лалева