3.09.2019 г.

Когато загубиш, а всъщност намериш...


“Живеейки в Берлин, Франц Кафка се разхождаше в парка всеки ден. Там той веднъж срещна малко момиченце, което беше загубило куклата си и плачеше силно. Кафка ѝ предложи да помогне в търсенето и да се срещнат на същото място на следващия ден.

Известният писател, разбира се, не беше намерил куклата ѝ, но той донесе писмо, написано от него от името на куклата. „Моля, не се притеснявайте за моето отсъствие“, прочете Франц на глас. „Отидох на екскурзия, за да разгледам света. Ще ви пиша за всичките ми приключения.” Следващите няколко седмици Кафка и момиченцето се срещаха в парка, а писателят четеше писмата до момичето, в които куклата описваше приказното си пътешествие.

Скоро състоянието на Кафка се влоши от обостряне на туберкулозата и му се наложи да отиде в санаториум във Виена. Преди това пътуване, което беше последното за писателя, Кафка се срещна с момичето и ѝ подари кукла. Тя беше напълно различна от тази, която момиченцето някога беше загубило.
Но на бележка прикрепена към нея беше написано: „Пътуванията ме промениха“.

Франц Кафка е сред най-значимите немскоезични писатели на XX век. Той е бохемски романист и писател на разкази, считан широко за една от основните фигури на литературата на 20-ти век.

1.09.2019 г.

(Не)имане


Мислите пожар са,
а ръцете пепел.
Замисляйки се
по-дълбоко,
горчи по устните.
Ден ще мине, друг ще дойде.
Утрешния ден ще бъде блед спомен,
от неизживяни сутрини.
Обяд ще мине,
обикновено, като всеки друг.
Дали ще ти е тъжно днес?
Ще се завиеш ли с мислите си за (не)имането?
Ще те пари ли желанието за мен?
Завесата ще падне, заедно с ноща.
Би ли отместил очи от моите?
Очите ще ти натежат,
от всяка (не)усетена тъга.
Ще угасне пламъка в тях.
С теб ли ще заспи?
Желанието за цялост.
А ти с какво от мен ще се приспиш?
Докосване, което нямаш.
Не ми отиват извинения,
нито тайни.
Не ми отива да ме има малко.
Не ти отива да си тук и да не си.
Отива ни да сме далече.
Отива ни да сме перца.
Леки, до забрава и до нямане.
С летяща нежност и искри в края на очите.
Ще отместил ли очи от моите?
Докато по-малко ни боли.

Вилянка


21.08.2019 г.

Онези хора...


Има хора, които оставят тишина след себе си. И буря в душата ти.
Но докато са тук са способни да отделят крачетата ти от земята. Дълбоко в себе ти знаеш, че това е временно. Всичко, което ти се случва ти го показва.
С думи ще бъдат силни, за действия няма да им стиска. Често. И все по често. Ще знаят какво искаш да чуеш и ще ти го кажат по особено вълшебен начин.
С думи ще ти създадат усещане и нови емоции. Ще знаеш, че е временно.
После ще се откажат. Ей така, без да си усетил ще са дошли и ще са си отишли.
Ще нахълтат в душата ти, ще ровят, ще й дават и после ще я ударят в земята. За спокойствие. И твое. Ти ще знаеш и няма да се дърпаш. И ще поискаш още.
Ще питаш душата си защо ги пуска вътре, а тя ще мълчи и ще ги кани отново. Ще молиш деня да мине бързо и ноща да остане светла. И пак ще ги чувстваш вътре. Ще крадеш време за тях и ще се надяваш да ги има, а после отново ще се приземяваш. Ще ги хващаш, но често ще ги пускаш. Ще ги искаш, но няма да ги имаш. И така до онзи край на силата на душата. Ще залепиш и ще затвориш. Не ще забравиш, но ще те няма. За тях, а теб ще те има, отново. Във всеки залез, във всяко море, във всяка усмивка, във всяко листо, във всяка звезда.

Вилянка

20.08.2019 г.

Таралежите...



”Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат… Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.
Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях… Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц. А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…
Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня.”

 "Амазонката на Варое"

11.08.2019 г.

Август...


Август е
за дълги среднощни разходки
за повече коктейли
Да ни е сладко
И цветно. Горещо
Август е
за усещане
за взаимности
за залези
за повече приятели
за ходене боси
по горещи пясъци
Събирам за зимата
да си имам топлини
Август е
за прегръщане
не мога без него
Малко ще ни боли
Малко ще ни е тъжно
Но повече ще ни е топло
Август е
Нужда
за сълзата в ъгъла на окото
за усмивката
за новото
за хубавините, които изчакват септември.
Август се случва

Вилянка

9.08.2019 г.

Научих е да живея с жена...


Научих се да живея с жена. И се оказа, че не е така, както го описват в романите. Например, не знаех, че дългата женска коса е не само нещо красиво, женствено и чаровно, а и изисква особено внимание от моя страна. Та нали, когато тя лежи до мен, не трябва да забравям, че най-напред е нужно да й отместя косата от възглавницата, а чак след това да се притисна до нея. Но с времето това става навик.

Не знаех, че ако тя е в лошо настроение, веднага трябва да я прегърна, да изясня какъв е проблема и да я успокоя. При мен е съвсем различно - когато ми е гадно на душата, не обичам да ме разпитват за това и да ми се въвират в душичката; тези моменти ми е необходимо да си ги "преболедувам" сам.

Не знаех, че ако тя никога не ме моли за помощ, то винаги очаква сам да й я предложа. "Недей, ще го свърша сам!" "Мога и сама..." Не, не може! Или, по--точно, чака да настоявам на своето. За нея е важно да се чувства жена, а работен кон мога да бъда и аз. Та, ако не й се позволява да вдига нищо по--тежко от букет рози, то в най-скоро време ще се забележи, че тя все по-рядко е в лошо настроение, а усмивката е на лицето й все по-често.

Не знаех и това, че жената не е само любовница, с която споделяш леглото, ваната и кухненската маса, а и приятел, когото е необходимо да слушаш внимателно. И да чуваш, когато я слушаш, дори когато говори за дреболии. Жената не е загадка, не! И на всеки мой въпрос мога да получа отговор, ако съм малко по-внимателен. Тя винаги казва какво й е нужно. Винаги! Странно ми е, когато мъжете казват, че не знаят какво искат жените им. По-скоро, не им се иска да го знаят.

Не знаех, че отношенията в една връзка не опират само до мен, а и до "аз" на квадрат... Всеки трябва да прави своите крачки, докато двамата не докоснете устните си. Ако стоиш на едно място, а другият върви срещу теб, то е твърде вероятно да останеш зад гърба му. Всеки прави своите крачки. За безногите няма място на старта... А да паднеш в пропастта не е толкова страшно. От всяка пропаст можеш да се измъкнеш, стига да не отблъскваш ръката на този, който те е побутнал към нея. И - като хванеш ръката му - не чакай удобен момент, за да си го върнеш. Да си връщате един на друг - това е като да пиете и двамата отрова от една чаша, дори и да знаете, че ще ви убие. Трябва да се излива всичко, което убива и вместо него да се налива това, което опиянява. Например, съветват, вместо отмъщение - което като ефект води само до афект - дори и да е хладно, "в отговор" да се дава нежност... Нежността при докосването опиянява повече, отколкото всяко прекрасно вино...

Не знаех, че чувствата не се намират под корема, а на връхчетата на пръстите, с които я докосваш. И - ако чуваш музиката - значи, можеш да свириш. Та нали пръстите ти не могат да се настройват. Или имаш талант, или нямаш...”

4.08.2019 г.

Мълчанието... - Историите на една номадка


”... мълчанието е начин да се вслушаш във вътрешните си гласове и да се  задълбочиш в неизказаните още мисли и чувства. Бях започнала да се наслаждавам да се намирам в група, в която никой не говори. Сякаш умението за самоанализ се задълбочава благодарение на безмълвната енергия, която си проправяше път от външната към вътрешната душа на човек.”

Историите на една номадка, Рита Голдън Гелман