Огън ви желая...

Жената, приятелю, е китара...

"Жената, приятелю, е китара... Където и да я докоснеш, все звъни. Тя е направена просто за любов. Да докосваш струните й не е достатъчно, трябва да го правиш с чувство. Колкото повече чувство вкараш в нея, толкова по-добре звучи. Направиш ли това, тя се влюбва в ръцете ти, а ти - в гласа й. И запомни от мен едно. Опитните китаристи са такива не защото са сменяли множество китари, а защото са свирили дълго време на една, но с много чувство. Защото са опитали от всичко с нея. И да знаеш, че не всичко е ноти, иска се и сърце. Китарата не иска толкова учебник, колкото страст и силни ръце..."

Ивайло Захариев

И да вярвам...

Искам да съм цяла.
И да вярвам,
че света се събира в устни,
в думите "Аз съм до теб"
в любовта и свободата,
в тишината,
и в дълбоката въздишка.
Искам да съм смела.
И да вярвам,
че възможно е да бъде вечно,
и в ръце да бъде споделено,
и с очи да бъде изразено.
Искам да се смея,
да притихвам вечер,
и да вярвам, че му липсвам,
и в секундите в безкрая.
Искам да се сгуша,
и да пази "тихите" води
Прегръдката му да е дом,
очите, моята пътека.

Вилянка

Когато загубиш, а всъщност намериш...

“Живеейки в Берлин, Франц Кафка се разхождаше в парка всеки ден. Там той веднъж срещна малко момиченце, което беше загубило куклата си и плачеше силно. Кафка ѝ предложи да помогне в търсенето и да се срещнат на същото място на следващия ден.

Известният писател, разбира се, не беше намерил куклата ѝ, но той донесе писмо, написано от него от името на куклата. „Моля, не се притеснявайте за моето отсъствие“, прочете Франц на глас. „Отидох на екскурзия, за да разгледам света. Ще ви пиша за всичките ми приключения.” Следващите няколко седмици Кафка и момиченцето се срещаха в парка, а писателят четеше писмата до момичето, в които куклата описваше приказното си пътешествие.

Скоро състоянието на Кафка се влоши от обостряне на туберкулозата и му се наложи да отиде в санаториум във Виена. Преди това пътуване, което беше последното за писателя, Кафка се срещна с момичето и ѝ подари кукла. Тя беше напълно различна от тази, която момиченцето някога беше загубило.
Но на бележка прикрепена към нея беше написано: „Пътуванията ме промениха“.

Франц Кафка е сред най-значимите немскоезични писатели на XX век. Той е бохемски романист и писател на разкази, считан широко за една от основните фигури на литературата на 20-ти век.

(Не)имане

Мислите пожар са,
а ръцете пепел.
Замисляйки се
по-дълбоко,
горчи по устните.
Ден ще мине, друг ще дойде.
Утрешния ден ще бъде блед спомен,
от неизживяни сутрини.
Обяд ще мине,
обикновено, като всеки друг.
Дали ще ти е тъжно днес?
Ще се завиеш ли с мислите си за (не)имането?
Ще те пари ли желанието за мен?
Завесата ще падне, заедно с ноща.
Би ли отместил очи от моите?
Очите ще ти натежат,
от всяка (не)усетена тъга.
Ще угасне пламъка в тях.
С теб ли ще заспи?
Желанието за цялост.
А ти с какво от мен ще се приспиш?
Докосване, което нямаш.
Не ми отиват извинения,
нито тайни.
Не ми отива да ме има малко.
Не ти отива да си тук и да не си.
Отива ни да сме далече.
Отива ни да сме перца.
Леки, до забрава и до нямане.
С летяща нежност и искри в края на очите.
Ще отместил ли очи от моите?
Докато по-малко ни боли.

Вилянка

Онези хора...

Има хора, които оставят тишина след себе си. И буря в душата ти.
Но докато са тук са способни да отделят крачетата ти от земята. Дълбоко в себе ти знаеш, че това е временно. Всичко, което ти се случва ти го показва.
С думи ще бъдат силни, за действия няма да им стиска. Често. И все по често. Ще знаят какво искаш да чуеш и ще ти го кажат по особено вълшебен начин.
С думи ще ти създадат усещане и нови емоции. Ще знаеш, че е временно.
После ще се откажат. Ей така, без да си усетил ще са дошли и ще са си отишли.
Ще нахълтат в душата ти, ще ровят, ще й дават и после ще я ударят в земята. За спокойствие. И твое. Ти ще знаеш и няма да се дърпаш. И ще поискаш още.
Ще питаш душата си защо ги пуска вътре, а тя ще мълчи и ще ги кани отново. Ще молиш деня да мине бързо и ноща да остане светла. И пак ще ги чувстваш вътре. Ще крадеш време за тях и ще се надяваш да ги има, а после отново ще се приземяваш. Ще ги хващаш, но често ще ги пускаш. Ще ги искаш, но няма да ги имаш. И така до онзи край на силата на душата. Ще залепиш и ще затвориш. Не ще забравиш, но ще те няма. За тях, а теб ще те има, отново. Във всеки залез, във всяко море, във всяка усмивка, във всяко листо, във всяка звезда.

Вилянка

Таралежите...

”Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш, не излитат… Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е… Ритнаха ме… Полетях малко… Обаче никой не ме беше предупредил как боли приземяването.
Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях… Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи… Ще го боли повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принц. А и аз не искам да ме превръщат в принц. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желал да ме превърне в… Смисъла на живота си. Да… И скромност не ми липсва. Аз съм таралеж…
Време ми е… да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня.”

 "Амазонката на Варое"