Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името й все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:
"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото,
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.
П.с. Почти забравена поезия на един от любимите ми писатели Димчо Дебелянов
