И тъй като днес е 1 юни (ден на детето) нямаше как да избегна мислите за детството и всичко красиви спомени.
Спомням си колко просто и красиво беше тогава.
Спомням си, че се карахме за дреболии, сърдехме се за кратко, смеехме се искрено, обичахме силно, получавахме всичко, вярвахме, мечтаехме.
Разбирахме се много повече отколкото сега, а говорехме доста по-малко от сега. Нямахме възможност да задълбаваме в мисли и думи, а всичко беше по-лесно и по-просто. Когато искахме нещо беше достатъчно да изречем: "Тате, искам..." или "Мамо, може ли..."
А когато харесвахме някой му го казвахме и показвахме. Не се дразнехме, не анализирахме, не се филмирахме постоянно. Достатъчно беше да докоснеш някой по ръката и да го погледнеш, това означаваше много и достатъчно, за да се случат нещата.
Знаете ли по-приятно ми е да вярвам, че нещата са прости, стига ние да им даваме тази прозрачност, която им липсва. Това не означава да излееш всяка своя мисъл и предположение на хората пред теб. От личен опит знам, че не всичко се казва, най-вече заради способността и готовността на човека отсреща да го разбере по най-правилния начин. Да, навярно на теб ще ти олекне, това наричам метод за "изчистване" на съвестта. Дали обаче е правилния?
Старомодна съм. Искам прости неща и отношения. Искам детство, но не заради безгрижие, а заради лесно случващи се прекрасности и истински емоции и хора.
Топка сладолед, закодирана усмивка, хартиено писмо, гъделичкане, изписано име на гаражна врата, ледено сокче, прегръдка на училищна пейка.
