Рядко пиша себе си, повече пиша за нещо...
Често го правя тогава, когато емоцията е тиха.
Може би, защото не искам...
Може би, защото не ми е здравословно...
Може би, защото някой ще го боли, най-често мен.
Обичам думите, обичам емоциите, обичам да чувствам и да преживявам.
Но всъщност често не обичам да излизат от сърцето ми онези болящите. Онези, които написването ги прави повече истински.
Обичам думите, изпълнени с любов, но не ми е възможно винаги такива. Дори на мен.
Зная, че винаги искам нещо и винаги мога да намеря нещо, което ми липсва. И е така. И нещо усещам, че ми липсва, много усещам. Понякога се моля да не усещам, друг път благодаря, че усещам. Дай ми да моля. Да моля душата си да я има, а после да я няма.
Тъжно ми е. Особено когато очите блестят, не от хубаво.
И знам, че утре или след час ще ми е усмихнато. Но сякаш сега ми се иска да притихна в тази емоция, да ми е тъжно, да ми липсва. Известно време... И ето, че пак усещам. Тъжно ми е...
Снимка: https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggxQ024HUcS6hxEzfFv7sPs3bXchKhCbQ897_rvZEc37qpHKbK2K3M3emGtGYEcQ6NqxhYToAW8tWKNW90wnRKKpNF5HjqNmlE0htGPnUGNmu2FL-EZTJzZAlHxOH590g790-wmNZv9cA/s1600/woman_in_the_rain___reloaded_by_VincentNoir.jpg
