Каква е тази мания да се държим лошо с хората около нас?
Какво чувстваме когато изпитваме злоба?
По-добре ли живеем, по-щастливи ли се чувстваме?
Сигурна съм, че много от Вас се питат това.
Тези въпроси ме мъчат напоследък... Дали защото срещам често злобни хора? Дали защото съм „идеалистична”? Или просто вътрешна нагласа?
Защо нещастните хора искат всички да са такива? Защо не искат да бъдат щастливи? Ако го поискат ще бъдат.
Сещам се за една поговорка... "Прави добро, за да ти се върне добро." Но май само аз се сещам...
В трудни моменти един много важен човек винаги ми казва: "На хубавите хора се случват хубави неща!" Дори имам доказателства за това. Тук обаче не е ясно как всеки отделен индивид дефинира "хубаво".
Защо хората помнят само лошите неща?
Защо хората упрекват?
Защо те съдят и ти налагат мнението си?
Защо хората имат очаквания към теб?
А колко по-спокойно ще си живеем ако не се упрекваме, не съдим, не налагаме мнение и нямаме очаквания. Човек не може да е направил само лоши неща за някой. Несъмнено е правил и добро. Колко по-приятно е да си спомняш за доброто. Но защо всеки си спомня лошото? А дали е лошо или очите виждат грешно?
Всичко това ме натъжава. Често ми се иска да не чувствам нищо.
