"Двамата с
Майкъл изобщо не забелязахме кога сервитьорката е донесла чиниите на масата ни.
Седяхме в малко ресторантче, закътано далеч от суматохата на Трета улица в Ню
Йорк. Дори ароматът на сервираните палачинки не можа да прекъсне оживения ни
разговор. Всъщност палачинките останаха недокоснати още дълго време. Бяхме
твърде въодушевени, за да ни се яде.
Бърборехме
оживено, изцяло погълнати от разговора. Посмяхме се за филма, който бяхме
гледали снощи, и поспорихме за смисъла в текста, който току-що бяхме подготвили
за семинара по литература. Той ми разказа за онзи момент от живота си, когато
предприел решителна крачка към зрелостта, като се превърнал в Майкъл и отказал
да откликва на обръщението „Майки”. На дванайсет ли бил, или на четиринайсет?
Не можеше да си спомни, но не беше забравил как майка му се разплакала и
казала, че расте твърде бързо. Хапнахме от палачинките със сладко от боровинки,
аз му разказах за боровинките, които беряхме със сестра ми, когато отивахме на
гости на братовчедите си в провинцията. Спомням си, че винаги изяждах моите
преди да се върнем в къщата и леля ме предупреждаваше, че ще ме заболи коремът.
Разбира се, никога не ме заболяваше.
Докато
продължавахме приятния си разговор, хвърлих поглед из ресторанта и вниманието
ми привлече възрастна двойка, седнала в малкото ъглово сепаре. Роклята на
старицата изглеждаше избеляла като възглавницата, върху която бе оставила
износената си чанта. Темето на стареца бе лъскаво като рохкаво яйце, от което
бавно похапваше. Жената също ядеше овесената си каша съвсем бавно, сякаш
внимателно преценяваше всяко свое движение.
Но това, което
привлече вниманието ми, бе ненарушимото мълчание. Стори ми се, че малкото им
ъгълче е обгърнато от меланхолична празнота. Докато разговорът ни с Майкъл
преминаваше от смях към шепот, от признания към преценки, горчивото безмълвие
на тази двойка събуди съчувствието ми. Колко тъжно, помислих си, да няма какво повече да споделят един с
друг. Нима не е останала нито една неотворена страница в живота на някой от
двамата? Ами ако един ден същото се случи и с нас?
С Майкъл
платихме сметката си и станахме да си вървим. Докато минавахме покрай ъгъла,
където седеше възрастната двойка, аз неволно изпуснах портфейла си. Когато се
наведох да го взема, зърнах, че под масата двамата нежно се държаха за ръка.
Държали са се за ръка през цялото време!
Изправих се и
се почувствах нищожна пред тази обикновена, но дълбока връзка, на която бях
имала привилегията да стана свидетел. Нежната милувка на този мъж по уморените
пръсти на съпругата му не само изпълни това, което погрешно сметнах за
емоционална празнота, но и ме трогна до дъното на душата ми. Мълчанието им
нямаше нищо общо с неловката тишина, която винаги се усеща след кулминацията на
някой виц или след края на анекдот, разказан на първата любовна среща. Не,
тяхното мълчание бе приятно и спокойно, нежна любов, която не се нуждае от
думи, за да бъде изразена. Вероятно двамата отдавна споделяха този утринен час
и може би днес нямаше нищо по-различно от вчера, но това ни най-малко не ги
смущаваше, защото в отношенията им властваха мир и спокойствие.
Може би,
помислих си, докато двамата с Майкъл излизахме навън, няма да е толкова лошо,
ако един ден това се случи и с нас. Дори би било хубаво."
"Пилешка супа за влюбени души"
